Когато отвори очи, той вече нямаше треска. Тя го вдигна от люлката и го прегърна нежно.
— Всичко е наред, мъничкият ми. Мама е при тебе. Всичко е наред.
И изведнъж се вцепени. Беше го изцелила!
Отново имаше силите си. Притиснала детето до гърдите си, седна на стола пред огнището. И прошепна Словото. Огънят угасна в недоловим миг. Тя изрече Словото повторно. Пламъците подскочиха тутакси.
Бануин примляскваше и тя отгърна нощницата и му даде да суче. Усети веднага колко е гладен, но и доволен. Щом се нахрани, го занесе в кухнята, махна изцапаната пелена и го изми. Уморен от болестта, която го мъчеше допреди малко, той заспа и Ворна го върна в люлката.
Какво бе станало?
Влезе в голямата стая и щракна с пръсти пред угасналото огнище. И тук пламъците забумтяха. В кухнята сипа овес в едно котле, добави сол и мляко и окачи котлето над огъня. И през цялото време си мислеше за това стъписващо възраждане на силите ѝ. Усещаше ги съвсем естествено в себе си, но имаше и някаква промяна, която все ѝ се изплъзваше. Дали не беше заради промяната у самата нея?
Долови нечие присъствие и не се изненада, когато чу тропането по вратата.
— Влез!
Моригу се появи на стол до огнището и протегна сбръчканите си ръце към пламъците.
— Студено утро… Как си днес, Ворна?
— Добре съм. Искаш ли овесена каша с мед?
Моригу завъртя прастарата си глава.
— Не, благодаря. Но е добре, че те заварих в приветливо настроение.
Ворна се усмихна и застана до огнището да разбърква овесената каша с дълга дървена лъжица. Подхвърли през рамо:
— Чак сега мога да ти благодаря, че помогна на детето ми да се роди. Ти прояви милосърдие.
Моригу пъхна пръст във врящата каша и го облиза.
— Солта е малко.
Ворна добави още една щипка сол и продължи да разбърква.
— Защо ме спаси? — попита накрая.
— А защо не? — отвърна старицата. — Мога да правя каквото ми щукне. Мога да спасявам, да убивам, да проклинам или да благославям. Може да е било прищявка.
— Прищявка ли те накара да ми върнеш силата?
— Това беше услуга. Размислих. Ще закуся с тебе. Отдавна не съм хапвала. Отпреди ти да се родиш.
Ворна се засмя.
— Значи си прегладняла.
Моригу изпъна ръка с дланта нагоре и там се появи гледжосано гърненце с пресен мед.
— Обичам сладкото — сподели тя.
Закусиха в мълчание до огнището, после Моригу махна с ръка и съдовете изчезнаха. Ворна се взираше в старицата — сиво лице, суха кожа, замъглени очи.
— Добре ли си? — попита неочаквано.
— Добре съм си! — троснато я увери Моригу.
— Спомена услуга…
Старицата се облегна и затвори очи.
— Конавар помоли Тагда да ти върне силите. И Тагда се съгласи. Това дете несъмнено помни обещанията си. Твърде необичайно за човек.
— Какво искате от него? — попита Ворна.
— Защо пък да искаме нещо от него?
— Хайде де — сви вежди Ворна, — не съм глупава, дори ако нямам силите си. Сидите отбягват хората. Но не и Конавар. Вие му дадохте първия нож, вие го изцелихте в земите на пердиите. Вие го предупредихте, че любимата му е в опасност. Приехте при себе си духа на неговия приятел, вместо да го оставите да се скита в мрака. Защо е толкова важен за вас?
— Пратих и мечок да разкъса плътта му — напомни Моригу.
— Да, това също го имаше и аз дълго недоумявах защо постъпи така. През онези първи дни и нощи в моята пещера правех всичко по силите си, за да го спася. И въпреки това не би могъл да оцелее. Вие сте задържали душата му в тялото. Сега знам. Както знам, че ти ме накара нарочно да се откажа от силите си, за да живее Конавар. Не искахте да умре. Нуждаете се от него. За какво?
— Ех, че схватливо момиче си ти, Ворна. Затова си ми симпатична открай време. Да, Конавар е важен за нас. Не само защото е такъв, какъвто е, но и заради онова, което въплъщава. Повече няма да кажа. Но имам и един съвет за тебе. Ако държиш на новите си приятели, не допускай да научат, че пак си вещица. Продължавай да ги изцеляваш с билки и другите обичайни лекове… поне привидно. Хората са много непостоянни в дружбата…