— Ти май изобщо не ни обичаш, а?
— О, мила, аз харесвам някои от вас. И това е самата истина.
С тези думи Моригу изчезна.
Фялок стана рано в ясното студено утро, очите му лепнеха и смъдяха от прекалената веселба снощи. Спомни си пиршеството и тъмнокосата Гуидия, с която му беше толкова приятно да си говори. Тя щеше да навърши осемнайсет съвсем скоро и той даде воля на любопитството си защо още не се е омъжила. А тя отговори, че още не се било случило подходящият мъж да я помоли. Фялок потръпна от спомена. Сети се и колко хубава беше Тей вечерта. Въздъхна, излезе от къщата за гости и извади кофа ледена вода от кладенеца отзад. Небето просветляваше, скоро щеше да се зазори. Наплиска лицето си и прокара мокри пръсти през дългата си руса коса. Погледа планината Друаг, извисила се гордо под небето. „Хубава земя…“
Малцина се бяха разсънили толкова рано. Той обу ботушите и тръгна през селото към поляната, където бяха пирували. Там не бе оставен нито един залък. В селото живееха разумни хора — ако имаше остатъци от храна, щяха да поощрят вълци и мечки да ги навестяват.
— Добро утро.
Гуидия се показа иззад ковачницата. Фялок се обърна. Сега тъмната ѝ коса беше вързана, бе облякла небесносиня рокля, раменете ѝ бяха заметнати с вълнен шал с цвета на сметана. Също като него не бе спала повече от два часа, а изглеждаше свежа, очите ѝ блестяха.
— Рано си станала — каза Фялок.
— Винаги ставам рано. Харесвам началото на деня. Гледам как слънцето се издига над планината.
— И на мен ми е приятно — каза Фялок. — Ще повървиш ли с мен?
Тя се усмихна и го хвана за ръка, без да се притеснява. Минаха по близкия мост, излязоха от селото и тръгнаха нагоре по една ливада. В далечината Фялок виждаше два орела, които се рееха над планината.
— Сигурно е приятно да си орел, как мислиш? — каза момичето.
— Не ми е хрумвало — призна си той.
Представи си с удоволствие, че разперва криле и лети нависоко. Спряха да погледат как изгревът осветява земята.
Фялок стоеше смълчан и усещаше малката ръка на Гуидия в пръстите си. Почувства се някак странно и изведнъж откри слисан, че е намерил покой.
— За какво мислиш? — попита тя внезапно.
— Мисля си, че съм твърде гневлив човек — отвърна той с неочаквана за себе си откровеност.
— Но защо се гневиш?
Фялок се засмя.
— Точно сега не знам, защото гнева го няма.
— Трудно е да се ядосваш, когато гледаш изгрева.
— Май е вярно — призна той, — но се чудя защо е така…
— Защото ни кара да се чувстваме мънички и нищожни. Светилото изгрява от цяла вечност и ще продължи да изгрява цяла вечност, каквото ще да правим или да не правим. Слънцето нехае за нашите грижи.
— Да, разбирам. Не бях прозрял това досега.
Гуидия се усмихна.
— Нима виждаш изгрева за пръв път?
— Виждам го за пръв път заедно с тебе.
Тя се изчерви, а Фялок вдигна ръката ѝ към устните си и целуна пръстите ѝ. За миг двамата сякаш се вцепениха, после момичето го хвана под ръка.
— Ела вкъщи. Мама вече е приготвила закуска.
— Възможно ли е аз да съм подходящият мъж за тебе? — попита Фялок.
Тъмните ѝ очи се взряха в неговите.
— По-добре ще е да поговориш с баща ми.
— Ще поговоря — уверено кимна той. — Но искам първо да чуя отговора от тебе.
— Да, ти си този мъж. Разбрах снощи.
— Знаеш, че скоро ще навърша трийсет и една. Не съм ли стар за тебе?
— Глупчо — засмя се Гуидия. — Ела да говориш с баща ми.
Ковачът Нанкумал не беше веселяк, но се усмихна лъчезарно, когато Фялок сподели с него желанието си да се ожени за дъщеря му. Гуидия беше в къщата и помагаше на майка си да подреди масата, а двамата отидоха в ковачницата. Нанкумал разпали огнището и добави дърва.
— Тя е чудесно момиче — похвали дъщеря си ковачът. — Силна е, вярна е… но може би твърде умна за жена.
— Не ми се виждаш изненадан, почитаеми — каза Фялок.
— Тя сподели с нас снощи. Само се тревожех надеждите ѝ да не останат излъгани.
— Снощи ли?
— Младежо, не е по силите на мъжа да проумее тайните на женската душа. Не помня да е била толкова развълнувана досега. Каза ни, че е срещнала най-добрия мъж на света. Когато станах през нощта, я заварих да седи до прозореца. Попитах я какво прави. Тя ми отговори, че няма търпение да те зърне. Никога не я бях виждал такава. Да ти призная, отдъхнах си, че най-после се случи. Тя отказа на неколцина достойни младежи. Все чакаше да срещне подходящия мъж. Отнасяй се добре с нея, моля те.
— Имаш думата ми.
— Значи не е нужно да говорим повече за това.