— Добре, че не е гладна — подхвърли Макус. — Иначе можеше да ни нападне.
— И това щеше да е последната ѝ грешка — каза Конавар.
Тей не можеше да свикне с укреплението в Старите дъбове. Кон беше далеч от нея повечето време, говореше с вождовете на петдесет и шестте рода, които след оттеглянето на Дългия леърд щяха да участват в церемонията Литинг. Обичаят беше древен — вождовете имаха правото да дадат своя глас при избора на нов леърд. Спазваха го вече четири века след свалянето от трона на последния крал, останал в легендите с името Галис Жестокия. Кон се съмняваше всички те да го подкрепят и се стараеше да убеди онези, които още се колебаеха.
Нямаше го толкова често и за дълго, че животът за Тей ставаше сив и унил. Не ѝ олекваше от ездата почти всеки ден по стръмните пътеки и тесните проходи на планината Друаг. Тези земи бяха прекрасни и тя се наслаждаваше на суровата им прелест, на назъбените канари и могъщите върхове. Но Тей беше млада, омъжена отскоро и съпругът ѝ ѝ липсваше ужасно. Боеше се, че тя не му липсва чак толкова.
Не се съмняваше в любовта му, но Кон беше обсебен от стремежите си и това малко я плашеше. Също като завръщането в мястото, където майка ѝ бе преживяла такова разочарование. Тей имаше чудесни детски спомени от Старите дъбове — яздеше конче до баща си, играеше с другите деца на склоновете под дървените стени. В последния ѝ спомен обаче майка ѝ крещеше от гняв и мъка, излизаше тичешком от Големия дом с обляно в сълзи лице. Тей също не можеше да прости на Дългия леърд страданията, които бе причинил на майка ѝ, и не понасяше лесно присъствието му.
Още в първото ѝ утро тук той помоли да я поканят в покоите му. Тя остана права и изслуша безмълвно думите му колко скърбял и как обичал Лизона. Тези думи не пробудиха никакъв отклик в душата ѝ, тя гледаше изнемощелия старец и чакаше търпеливо признанието му да свърши, за да се върне при Кон.
— Винаги съм те обичал, момиче. И тебе, и майка ти.
Идеше ѝ да го попита дали е обичал безмерно Лизона и когато се е въргалял с курвата си, но се сдържа.
— Ще ми олекне, ако знам, че си ми простила — каза той.
Това преля чашата и решимостта ѝ да се държи учтиво изчезна в миг.
— Но аз не съм ти простила. Ти разби сърцето на майка ми, а после я отпрати. Ако всичко това не се бе случило, тя щеше да е жива и днес. Имаме ли друго да си кажем? Искам да отида на разходка със съпруга си.
— Нямаме — промълви той печално.
Тя се поклони и излезе припряно. Оттогава не бяха говорили насаме.
Дните, седмиците, месеците се трупаха, а тя ту се чувстваше потискащо самотна, ту се захласваше от щастие, когато Кон се връщаше.
Той бе обещал, че ще излязат да яздят днес. С пролетта времето омекваше, Руатан бе докарал добитък за продан в Старите дъбове и им каза за езеро високо в планината, пътят до който не бил прекалено дълъг. Гледките там били несравними. Тей си мечтаеше да отидат при езерото, да е с Кон до края на деня.
Облече зелена вълнена туника, поръбена с черна кожа, панталон за езда и високи ботуши. Сега ходеше по крепостната стена и напрягаше очите си, за да зърне по-рано идващия от юг Кон. Той бе излязъл призори с Арбонакаст, Паракс и нейния братовчед Легат, който се занимаваше с новите хергелета. Започваше разплодният сезон и съпругът ѝ мислеше непрекъснато за бойните коне, които искаше да развъди за армията.
Видя, че брат Слънцеднев се качва на стената. Чернобрадият друид ѝ помаха с ръка и се усмихна.
— Как е животът, прелестна госпожо?
— Добър, братко Слънцеднев. А ти как си?
— Радвам се, че слънцето най-после ни топли. Тежка зима беше.
— Така е. Научих от Руатан, че в селата е измрял много добитък.
Друидът кимна.
— За всички беше зле, но в северните земи на паноните е било страшно. Езерата замръзнали и те не можели да ловят риба. Чух, че имало и умрели от глад. Дългия леърд изпрати три каруци зърно в Сияйна вода. Той е добър човек.
Тъмните му очи се опитаха да задържат погледа ѝ, но Тей не беше риба, за да захапе кукичката. Изобщо не беше склонна да прости на баща си и нямаше намерение да обсъжда достойнствата му.
— Братко Слънцеднев, говори се, че ще пътуваш на юг. Завинаги ли ни напускаш?
— Не… или поне се надявам, че не е завинаги. Съборът на друидите е на брега на река Гат тази година. Трябва да поговорим за много неща. Минаха немалко години, откакто прекосих морето за последен път. Помня, че хората от племето гат са дружелюбни.
— Ще ни липсваш — каза Тей.
— Много мило, че го казваш. Опасявам се, че още повече ще липсвам на Дългия леърд. Той има малцина приятели.