Риамфада се прозя и се огледа за баща си. Гариафа седеше на скамейка до Дългия леърд, двамата пиеха и се смееха. Риамфада пак загърна по-добре слабите си рамене. Прободе го болка в гръдния кош и той изпъшка. Не биваше да поръсва телешкото с подправките на Бануин.
Конавар дойде при него.
— Как си, рибке?
— Веселя се, но вече съм много уморен.
— Ще те занеса у вас.
— Не веднага — помоли Риамфада засмян. — Прекрасна нощ. Гледах хората да танцуват в светлината на огъня и факлите. Всички са толкова щастливи.
— А ти, приятелю? — попита Конавар.
— От следващата седмица ще плувам — засмя се Риамфада. — Цяла зима чаках.
Закашля се и хилавото му тяло се разтресе. Кон го подпря с рамо, потупваше го лекичко по гърба. Кашлицата спря.
— Щом започнем да плуваме при водопада, пак ще съм силен — каза Риамфада.
— Ще бъда с вас за кратко — каза Конавар. — Ще отпътувам с Бануин. Но Гованан ще те носи дотам поне два пъти седмично.
— Чух, че ще пътуваш. — Риамфада погледна към дългата маса, където бе опрян новият меч на Конавар, бронзовата дръжка лъщеше. — Ще ми покажеш ли подаръка си от Дългия леърд?
Кон отиде да вземе оръжието и го сложи в скута на Риамфада, който го вдигна с усилие за дръжката и острието, за да погледне отблизо. Скоро отпусна ръцете си.
— Не мога да кажа дали е от добре изковано желязо. Светлината е твърде слаба. Но дръжката е недодялана, значи и острието едва ли е направено изкусно. Някой ден ще направя меч за тебе, дръжката ще пасва само на твоята десница. И ще бъде прекрасно изработен.
— Убеден съм, че ще бъде — кимна Конавар.
Гованан го повика да танцуват с другите момчета. Кон обаче се взираше в Риамфада.
— Да те занеса ли у вас?
— След малко. Иди при тях. Аз ще си почивам тук.
Кон хукна ухилен към огъня и скоро се въртеше и прескачаше пламъците под звуците на гайдите. Мечът тежеше на Риамфада и той го избута трудно встрани. Болката в гърдите го прониза отново и той изохка и се опря на дъските. Опитваше се да гледа танцуващите, но те избледняваха и се размиваха пред очите му. И музиката сякаш се отдалечаваше. „Май съм по-уморен, отколкото си мислех…“
Три блещукащи светлинки приковаха вниманието му. Носеха се във въздуха към него. „Каква красота…“ Сияеха като злато, но се мяркаха също синьо и алено. Затрепкаха пред него и се отпуснаха на тревата. Риамфада искаше да протегне ръка към тях, но не можеше. Обзе го странна безметежност. Чу шепот в главата си.
„Ела с нас. Ще бъдеш щастлив.“
Мярна се видение за място, където всевъзможни метали можеха да бъдат оформяни само с ръка, без нагряване и чукове. Зърна неописуемо прелестни творения, сред тях толкова съвършена роза от злато и сребро, че златните ѝ листенца се отваряха като живи.
— Как искам да се трудя там…
„Тъкмо това ти предлагаме, човешко чедо. Ела с нас!“
— Но не искам да изоставям приятелите си…
„Ти вече ги изостави.“
В миг разбра, че чува истината, защото не усещаше тялото си, в костеливите му гърди нямаше дори слабичък и неравен пулс.
„Стани, Риамфада. Тръгни с нас.“
Лека като крилце на пеперуда ръка докосна неговата, изправи го и той стъпи. Нямаше болка. Риамфада закрачи бавно в златното сияние, невидим за околните. Конавар танцуваше с Гуидия, Гованан пляскаше с ръце. А неговият баща Гариафа бе прегърнал майка му и я целуваше по бузата. Риамфада се озърна към малкото тяло, свлякло се по дъските в смъртта. И пак погледна приятелите си, за да се им порадва за последен път.
— Обичам ги.
„Знаем.“
Хванаха го за ръцете и го поведоха към гората с Дървото на желанията.
— Мога ли да тичам? — сети се Риамфада.
Пуснаха ръцете му. Изведнъж той усети тревата под босите си стъпала и нощния вятър по гърдите си.
Втурна се към далечните дървета.
В дома на Бануин клепачите на Ворна се вдигнаха и тя се ококори. Измъкна се тихо от леглото, отиде до прозореца и видя светлините, отдалечаващи се към гората. Бе загубила силата си, но все още долавяше присъствието на сидите и разпознаваше магията им. Усещаше и разликата между тези духове и човешката душа. Взря се напрегнато, опитваше да различи кого са отвели. Не можа. Знаеше обаче, че този човек ликува.