Бануин застана до него. Ниският търговец носеше дебело палто от овча кожа и държеше хляб, изпечен със сирене. Откъсна парче и го предложи на Кон, който завъртя глава.
— По-добре яж. Иначе ще си изповръщаш червата.
Кон взе неохотно хляба и отхапа. Имаше вкус на пепел и жлъч. Сдъвка бавно залъка и преглътна. Белите канари се смаляваха зад него, чайките се връщаха към брега. Как му се искаше да има криле, за да отлети с тях.
— Яж — пак го подкани Бануин.
Кон дояде парчето и с изненада усети, че стомахът му се успокоява. Вдигна глава към небето с цвят на желязо. В далечината имаше буреносни облаци.
— Кога ще пристигнем в Гориаса?
— След четири… може би пет часа.
Кон потрепери. Бануин тръгна по палубата към техните два ездитни и двайсет товарни коня и измъкна закрепеното към седлото синьо наметало на Кон. Върна се и му го подаде. Кон се усмихна с благодарност и закопча наметалото с брошката, която му бе подарил Риамфада. Сивият скопен кон изцвили уплашено, когато палубата се наклони за пореден път. Кон се пусна от фалшборда, затътри се тромаво към животното, погали го по дългата муцуна и прошепна:
— И ти си като мен. Не сме били на кораб досега и не ни харесва.
От увереното му докосване конят се укроти. Кон го потупа по шията и се замъкна при Бануин, който бе седнал на завет.
— Ще заварим ли Каменната армия в Гориаса?
— Не. Още не са навлезли в земите на остро или на гат. Последната война беше срещу ейдуите, около осемдесет мили по̀ на изток. Пълководецът Джасарай постигна две големи победи на тамошния бряг. Сега укрепва господството си в тези земи. Не очаквам война срещу гат още две-три години. Мисля си, че следващото племе, което ще бъде прегазено от Каменните пантери, са пердиите. Джасарай вероятно е обмислял плановете за настъплението срещу тях още докато се е сражавал срещу ейдуите.
— Какво пък толкова е имал да обмисля?
Бануин се усмихна.
— За риганте войната е като гръмотевична буря — внезапна, стихийна и кратка. Подходът на Каменния народ е съвсем друг. Те се стремят да завоюват земите, за които се сражават. Каква е най-важната грижа на един пълководец?
— Да събере храбри бойци — отговори Кон без колебание.
— Не — възрази Бануин. — Храната за хората и животните. Все едно е колко храбри са твоите бойци, ако изнемощеят от глад. А армия от двайсет хиляди войници се нуждае от огромни количества зърно, сушени плодове и осолено месо. Всеки ден. Пет хиляди коне се нуждаят от пасища, докъдето погледът ти стига. Също всеки ден. Когато Джасарай настъпи към нови земи, някой трябва да го снабдява. Затова съм убеден, че сега се опитва да прикотка вождове на различни племена, сред тях и гат, които враждуват с пердиите. Тъкмо тези вождове ще му доставят каквото е необходимо по време на похода и настъплението.
Заръмя и Бануин отиде при товарните коне, взе навито платнище и го донесе при носа на кораба. Разгъна платнището и го вдигна над главата си. Кон хвана другия край и така се пазеха от дъжда, който се засилваше. Заради трополенето на капките не можеха да се чуват добре и седяха мълчаливо.
Конавар мислеше за Риамфада и отново се питаше дали неговият недъгав приятел щеше да е още жив, ако го бе отнесъл в дома му още първия път, когато забеляза умората му. Нямаше да научи отговора и угризенията обгръщаха душата му като тъмен воал. Погребаха Риамфада до гората с Дървото на желанията — твърде необичайно решение. Но Ворна настоя, че тъкмо това място е най-подходящо. Поседя при Гариафа и Уиока, никой друг не чу тихия им разговор. Родителите на Риамфада като че ли намериха утеха в чутите думи. Закараха увитото в одеяла мършаво тяло на двуколка до гората. Там Гариафа, Конавар и Гованан изкопаха дълбок гроб. Ворна помоли боговете да приютят душата на момчето, поляха гроба с вино, запълниха го с пръст, сложиха отгоре зелени чимове и тръгнаха към селото.
На връщане Гованан вървеше с Кон. По едно време попита:
— Съжаляваш ли, че го спаси?
Кон се облещи от изумление.
— Какво говориш?!
— Помисли за собствените си мъки. С тях му даде само броени месеци живот. Струваше ли си?
— А ти как мислиш?
— Кон, не ме разбирай криво. Той ми липсва. Свива ми се сърцето, като знам, че повече няма да го видя. Само че… Де да знам. Живя в болка, не можеше да ходи, дори не можеше да сдържа червата и пикочния си мехур. И умря на седемнайсет години. Това е някак… несправедливо.