Ворна вървеше зад тях, но реши да ги настигне.
— Отстрани не можеш да кажеш колко хубав е бил човешкият живот на Риамфада. Не си го живял. Той умря щастлив. Случва се на малцина, повярвайте ми.
— Защо каза „човешкия живот“? — присви очи Кон.
— Защото го видях да тича по тревата — отговори Ворна и вдигна пръст пред устните си, за да спре потока въпроси, който щеше да се излее. — За всичко си има време и място. Пак ще поговорим за това.
После тръгна към Бануин, който я чакаше в подножието на хълма.
— Можеш ли да повярваш? — прошепна Гованан. — Ворна се омъжи…
— Радвам се за нея — отвърна Кон. — И за Бануин. Той твърде дълго живя в самота.
В деня на отпътуването им Ворна прегърна Бануин пред всички и му даде бронзова брошка за наметало с инкрустиран син опал.
— В тази брошка е вложена магия — каза му тихо. — Ще намери начин да се върне при мен. Затова нека винаги е с тебе.
— Няма да я загубя — обеща той и пъхна брошката в дисагите на ездитния си кон.
Пътят на юг към морето им отне два месеца; минаха през земите на много племена и десетки големи и малки селища. Бануин спираше често да търгува, купуваше платове, накити и изкусно украсени кинжали и ловджийски ножове. Преди да се доберат до брега, товарът стана твърде тежък за техните единайсет коня и Бануин купи още девет. Всеки ден сочеше набиващи се на очи особености на местностите и непрекъснато напомняше на Кон да се озърта и да запомня как изглеждат в обратната посока.
— На връщане те чакат изненади — всичко ще ти се струва съвсем различно, когато есента оголи клоните или реките се разлеят от дъждовете. Винаги се оглеждай, та паметта ти да съхрани пътя.
Разказваше подробно на Кон за племената, за техните вярвания и обичаи. Но не споменаваше често Ворна. Кон вече се питаше дали търговецът не съжалява за решението си.
Предишната вечер, когато спряха за нощувка в горичка над варовиковите скали по брега, той се престраши да подхване разговор за това. Бануин се засмя.
— Да съжалявам ли? О, не, Кон. Прекалено дълго живях сам.
— Решението ти да се ожениш за нея изглеждаше доста внезапно — напомни младежът.
— Защото наистина беше внезапно. Аз винаги внимавам. Може би съм излишно предпазлив. Но в нощта на празника тя освободи в мен желанието за радост, което бях забравил. Това е последното ми пътуване, момко. Реших да доживея остатъка от дните си сред риганте.
— И какво ще правиш?
— Какво ли? Ще уча и ще се уча. Е, да, ще продължа да търгувам, но няма да отсъствам дълго. Ще обикалям из планините с Ворна. Тя ще ме посвети в знанията за билките и ще ми разказва преданията на риганте.
— Няма ли да ти липсват пътешествията?
— Щяха да ми липсват, ако светът бе останал какъвто беше преди десетилетия. Само че той се промени. И не към добро, струва ми се.
Сутринта поведоха конете надолу към пристанището. Кон посърна, щом огледа малкия кораб с откритата плоска палуба и двете платна. Изглеждаше паянтов. Щом се обърна към сивото заплашително море, го обзеха тягостни предчувствия.
И сега под платнището се чувстваше още по-унил, дъждът съскаше и трополеше, вятърът виеше в платната над него. Бурята се проточи три часа, преди да стихне. Ярък лъч освети задната палуба. Бануин отметна платнището и се изправи. Кон също стана и изтръска платнището.
— Корабите не ми допадат — призна той.
— Ако знаеш по-добър начин да прекосим морето, ще те изслушам с удоволствие — отвърна Бануин и изпъшка, докато разкършваше рамене. — Твърде стар съм вече да се присвивам под платнища. Тази нощ ще отдъхнем в чудесна странноприемница, където храната е превъзходна, развлеченията — божествени, а леглата — меки. Ще е поучително преживяване за тебе.
Бръкна в кесията си, извади четири сребърни монети и ги даде на Кон.
— За какво са ми?
— Може би ще намериш за какво да ги похарчиш — засмя се Бануин. — В Гориаса няма безплатни удоволствия.
Срещата с Гориаса беше неприятно сътресение за Кон. Той си бе представял голямо село, може би с двойно по-голямо население от Трите потока. Гледката го сащиса — град, разтекъл се в огромен грозен полумесец по очертанията на защитен от бурите залив. Хиляди дървени къщи, складове, закрити и открити конюшни, натъпкани натясно, най-често разделени само от тесни ивички разкаляна и воняща земя. Малкото по-широки пространства бяха заети от сергии, около които гъмжеше от хора.