— Имаш ли и други белези? — Тя се наведе към него.
— Имам.
— Ще ми се да ги видя.
— Искаш да зяпаш белези? — слиса се той.
— Твоите белези. Работата ми тук свършва след час. Можеш да дойдеш в стаята ми. Това ще е най-изгодно похарченият сребърник в живота ти.
Щом чу за пари, Кон се овладя и си спомни за Ериата.
— Ще бъда тук — каза на момичето.
Тя се усмихна още по-лъчезарно и се отдалечи. Той се протегна и отиде при пясъчния кръг. Погледа продажбите на коне. Тасилските жребци наистина бяха радост за окото и личеше, че породата е създадена за сила и бързина. Кон умуваше какво ли потомство ще наплодят тасилски жребец и кобилите на риганте.
Търговията приключи и той излезе навън да подиша чист въздух. Седна на една ниска ограда и се загледа в здрача към града край морето. На лунна светлина грозотата на Гориаса не личеше. Стотици прозорци бяха осветени от фенери и лампи, а улиците — от факли. Градът блещукаше като огърлица със скъпоценни камъни около залива.
Стъпи на земята и понечи да се върне в голямата сграда, но нещо отклони погледа му наляво. Един мъж вървеше по склона към Дома на пътниците. Беше висок, с широки рамене, а късо остриганата му коса лъщеше сребристо. Кон го наблюдаваше и се питаше какво е привлякло вниманието му. Движенията на мъжа бяха пестеливи, крачката — уверена. Личеше, че е нащрек. Кон се усмихна. Този човек му напомняше за Руатан с очевидната си сдържана сила и явната си самоувереност. Изведнъж тъмни силуети изскочиха от една тясна пресечка. Острие отрази лунните лъчи. Мъжът долови опасността, завъртя се и удари първия нападател. Той отлетя назад, но вторият имаше сопа и успя да закачи с нея слепоочието на среброкосия, който се стовари на улицата. Кон извади ножа си, кресна с все сила и се втурна натам.
Пресрещнаха го двама с нож и дълга тояга. Мъжът с ножа го доближи пръв. Кон изви тялото си и го ритна в коляното. Силното пращене беше последвано от пронизителен писък. Кон прескочи противника, отклони с лявата ръка удара на тоягата и заби острието на сидите в рамото на втория. Раненият изохка, отскочи и побягна. Двамата, които бяха приклекнали до поваления мъж, също си плюха на петите и изчезнаха в тъмната уличка. Кон не ги подгони, а се наведе над жертвата.
Въпреки бялата си коса мъжът не беше стар, всъщност изглеждаше на двайсет и няколко. От слепоочието му се процеждаше кръв. Той се надигна на колене и изтърси някаква ругатня. Кон му помогна да се изправи и каза:
— Да те заведа ли вътре?
— Мога да ходя сам, приятелю — успокои го високият мъж. — Търпял съм и много по-тежки рани. — Взря се в лицето на Кон и добави: — Ти също, както виждам. Това за спомен от лъв ли е?
— От мечок.
— Провървяло ти е, щом още си жив.
— И на тебе ти провървя току-що — подсмихна се Кон. — Познаваш ли враговете си?
— Сега ще проверим.
Високият отиде при стенещия нападател, чийто крак под коляното беше извит неестествено, и приклекна до него.
— Кой те изпрати?
Онзи изпсува и го заплю.
— Нищо няма да ти кажа, изчадие от Каменград!
— Да, май няма да говориш повече — отвърна високият и нехайно вдигна падналия на улицата нож.
Кон видя намерението му в студения му поглед и каза тихо:
— Не го убивай.
Високият се скова за миг, после раменете му се отпуснаха.
— Ти рискува живота си заради мен. Как да откажа на молбата ти? Така да бъде, нека живее. — Погледна надолу. — Ако те оставим тук, твоите приятели ще се върнат ли да те приберат?
— Да — изсумтя раненият.
— Добре. Значи се сбогуваме.
Пусна презрително ножа в краката му и стана. Кон тръгна с него.
— Той каза, че си от Каменград. Наистина ли си оттам?
— Да. Казвам се Валанус. Защо се интересуваш от Каменград?
— Пътувам натам с един приятел. Жадувам да науча повече за това място.
— Велик град, момко. Центърът на света. А сега май е по-добре да се погрижа за тази рана. — Понечи да влезе, но спря. — Ще ми кажеш ли на кого дължа живота си?
— Аз съм Конавар.
— От гат ли си? Или от остро? Към кое племе принадлежиш?
— Риганте.
— А, да — племената отвъд морето. Чувал съм за тях. Говори се, че сте горд народ. И почитате дърветата или нещо подобно.
— Не почитаме дърветата — поправи го Конавар. — Почитаме боговете на въздуха и водата, също и земните духове.
— Конавар, има само един Бог. И Той е в Каменград — натърти Валанус. Стоеше до вратата и не влизаше. — Защо ми спаси живота?
— А защо не?
Усмивката на високия мъж беше измъчена.
— Главата ме боли твърде силно, за да задълбавам в този въпрос. Твой длъжник съм, боецо от племето риганте.