Плътен звучен глас. „След време този глас ще налага подчинение с първата дума“ — каза си Гаршон. Умуваше за името му — Конавар. Чуваше го не за пръв път. Погледна назъбения белег на лицето му, видя разноцветните очи.
— О, ти си момчето, което се било с мечока и спасило принцесата.
— Нямаше принцеса — каза Конавар. — Но имаше мечок.
Гаршон посочи ножа на колана му.
— С това оръжие ли наръга звяра?
— Да.
— Може ли да го разгледам?
Конавар извади ножа и му го подаде с дръжката напред.
— Прекрасен е — призна Гаршон. — Ако някога решиш да го продадеш…
— Няма — завъртя глава момчето.
— Разбирам те. — Върна ножа и се обърна към все още смаяния Бануин. — Предполагам, че младият ти приятел не е споменал за подвига си?
— Засега не.
Търговецът прикриваше добре досадата си.
— Справил се сам с четирима грабители. Счупил крака на един, ранил в рамото друг. Те се разбягали. И проявил състрадание. Моят гост щял да убие онзи със счупения крак, но Конавар го възпрял. — Бледосиньото око се взря в младежа. — Защо го направи? Нима в света няма да е по-добре, ако разбойниците са по-малко?
— Убивал съм мъже, които заслужаваха да умрат, но в битка. Този човек беше беззащитен. — Конавар вдигна рамене. — Не съжалявам за стореното.
— Само младите могат да си го позволят — отбеляза Гаршон. Отиде при едно ковчеже, отвори го, извади кесия и я подхвърли на момчето. — Вътре има двайсет сребърника. Моля те да ги приемеш като знак за моята признателност.
Забеляза как младият боец изви очи към Бануин, който кимна почти недоловимо. Конавар върза кесията на колана си, без да продума.
— Отнемам от времето, през което можете да вкусите тукашните удоволствия — каза Гаршон. — Тази нощ сте мои гости и всичко е безплатно за вас — вино, жени, храна и подслон.
— Благодаря ти. — Бануин стана. — Много си щедър към нас.
— О, това е нищо. — Гаршон се взря в Конавар. — Ако някога мога да съм ти полезен в нещо, просто ми кажи.
Конавар кимна безмълвно. Гаршон ги изпрати до вратата и се върна на своя диван.
„Колко интересно. Безстрашният Валанус се е уплашил от момчето.“ Гаршон вече знаеше защо. Нещо твърде опасно се спотайваше в Конавар. Нещо смъртоносно.
Кон напусна с радост оживения хаос на град Гориаса. И въздухът там му се струваше по-плътен, пренаситен с резки ухания и натрапчива воня. С онази прислужница пък преживя голямо разочарование. Тя нямаше уменията на Ериата, а дъхът ѝ беше кисел от евтино вино. Почувства как в просторната равнина му олеква. Тук усещаше миризма на трева, усещаше хладния повей от морето.
Почти сто мили трябваше да изминат по равна земя, само тук-там някой нисък хълм нарушаваше еднообразието. Не срещаха мнозина пътници, но всеки път уважението му към Бануин само се засилваше — търговецът разпознаваше от кое племе са по шарките на наметалата, ризите или украшенията на конниците. И навсякъде посрещаха търговеца приветливо. Бануин не беше с дрехите, които носеше сред риганте. Сега носеше червена туника до коленете, кожен панталон, ботуши и конусовидна синя шапка. Тя беше стара и протъркана, отдолу личеше дървеният ръб. Търговецът твърдеше, че това е неговата „късметлийска“ шапка. Дрехите на Кон обаче будеха любопитство при срещите с пътници, защото сините и зелените карета на наметалото не бяха познати за мнозина в племето гат. Задаваха му какви ли не въпроси за неговата родина.
Повечето се държаха дружелюбно и само веднъж долови някаква заплаха. Натъкнаха се на петима конници с черни наметала. Тези хора не се усмихваха, препречиха пътя и зачакаха начумерени.
— Запази хладнокръвие, Кон — тихо настоя Бануин.
Вдигна дясната си ръка в приветствие и подкара коня си напред. Кон не изоставаше. Петимата имаха извити кавалерийски саби, носеха и къси ловни лъкове. Кон оглеждаше лицата им, опитваше се да ги прецени. Имаха вид на сурови хора и му се стори, че са готови за сблъсък. Знаеше добре колко умело се бие Бануин и без оръжие, защото се бе упражнявал безброй часове с Чужденеца, но петима въоръжени мъже бяха сериозно предизвикателство.
— Какво прекрасно утро — започна търговецът. — Нека Даан винаги се усмихва благосклонно на ездачите от гат и особено на хората от село Гудри.
— Познавам те, човече със синята шапка — каза предводителят им, млад мъж с дълги руси мустаци и сплетена коса. — Ти си търговецът, който донесе медени сладкиши през тежката зима.
— А ти си момчето, което се бе покатерило на дървото — отвърна Бануин. — Оста ли беше името ти?
Мъжът се разсмя.