— Остаран, но приятелите ме наричат Оста. Носиш ли медени сладкиши?
— Този път нямам, приятелю. Далеч сте от вашето село. Всичко наред ли е при вас?
Побъбриха и Кон усети, че конниците вече не са толкова наежени. Когато отминаха, Бануин въздъхна с облекчение.
— Размина ни се на косъм.
— Те бяха намислили да ни ограбят, нали?
— Позна.
— А ти как се досети, че са от Гудри?
— По брошките за наметало. Всички бяха с формата на дъбов клон.
— Значи твоите знания за брошките спасиха живот днес.
— Всички знания са полезни, приятелю. Но те биха ни убили само ако се възпротивим. Обикновено не проливат кръв напразно.
Кон се усмихна.
— Не ти ли се иска понякога да носиш оръжие? Може би ще дойде ден, когато няма да познаеш някоя брошка.
— Познавам всички видове. Ти ми кажи какво щеше да направиш, ако се бяха опитали да ни ограбят?
— Щях да намушкам онзи вляво от предводителя — веднага отговори Кон.
— Защо тъкмо него?
— Защото ти щеше да блъснеш коня на предводителя, за да се завърти надясно и да попречи на останалите. Само онзи отляво би могъл да извади оръжието си и да те нападне.
Бануин си отдъхна.
— Преценил си правилно. Учиш се бързо, Кон. Да продължим по пътя си.
8.
Първите пет нощи спаха на открито, но на шестия ден отседнаха в селце, което Бануин познаваше отдавна. Около осемдесет души живееха в къщите, построени на брега на широка река, ловяха риба или теглеха шлепове към Гориаса. Тези хора бяха по-мургави и Бануин обясни на Кон, че преди много векове се преместили от източните планини, където били скитащо племе. Домакините им бяха дружелюбни и гостоприемни, поканиха двамата да хапнат с всички в дългата дървена барака с покрив от сено. След вечерята от черен хляб и рибена чорба донесоха няколко музикални инструмента и един жилав рибар запя балади със звучния си баритон. Накрая другите му благодариха и се разотидоха. Бануин и Кон останаха до масата със старейшината — много як мъж с черна брада, казваше се Камое. Двете му млади съпруги отнесоха празните съдини и Камое предложи на гостите кани пиво. Напитката беше безвкусна и Кон отпиваше съвсем малки глътки.
— Накъде пътуваш? — обърна се старейшината към Бануин.
— Чак до Каменград.
— Ще минеш през опасни земи — увери го Камое. — Каменната армия настъпва към хората, които живеят край река Пердии. Ще има голяма битка, струва ми се.
— Всички пердии ме познават — отвърна търговецът. — А техният крал Алеа ми е стар приятел.
— Алеа е мъртъв — каза Камое. — Казват, че се удавил.
— Тъжна вест. Той беше добър човек. Кой е крал сега?
— Това не съм чувал. — Старейшината сви рамене. — Говори се обаче, че стотина хиляди бойци чакали с нетърпение да изтръгнат сърцата на войниците от Каменград. Не ми се вярва да победят. Според мен Джасарай е дявол в човешко тяло.
— Не е дявол — възрази Бануин. — Но е много хитроумен пълководец.
— Как мислиш, колко ни остава, докато армията му дойде и тук?
Търговецът разпери ръце.
— Знам ли… Две години. Камое, няма да ви тормозят. Ще купуват уловената от вас риба.
— Те са зло за всички ни, Чужденецо. Аз съм от племето гат. И когато ме призоват, ще отида да се бия. — Погледът на старейшината спря за миг на торбата до краката на Бануин. — От тази бира на човек му се гади. Помня деня, когато наловихме много червена риба и купихме няколко кани кехлибарен огън. Добри времена бяха…
— Аз пък не съм забравил колко ти хареса — увери го Бануин.
Бръкна в торбата, извади две стомнички уисге, увити в слама, и подаде едната на старейшината, който побърза да махне восъка и я надигна за няколко жадни глътки.
— Ох… Това вече е добре. Как прекрасно гори в гърлото и стомаха. Колко ти дължа?
— И медна монета не искам, приятелю. Радвам се, че пак съм тук. Има и втора стомничка, на която да се насладиш, когато си тръгнем.
Камое се пресегна над масата и го тупна по рамото.
— Ти си прекалено свестен, за да си от Каменните хора. Дали не си осиновен, а?
Прекараха нощта в бараката и продължиха на изток. Чуваха все повече новини за настъпващата армия на Каменград. Според слуховете Джасарай бил събрал петнайсет хиляди войници. Бойците на пердиите били няколко пъти повече.
— Може би ще ги смажат и с тази заплаха ще се свърши — каза Конавар.
— Съмнявам се.
Бануин дръпна юздите и слезе от седлото, та конят да си почине. Конавар застана до него.
— Какво ли е намислил за битката?
Бануин се замисли.