— Петнайсет хиляди души означава, че има четири Пантери и кавалерийски отряд. Всяка Пантера наброява три хиляди пешаци. Конницата е помощен отряд от племенни бойци, които враждуват с пердиите. Джасарай ще напредне в земите на пердиите и ще се опита да подмами врага към нападение с всички сили. Атаките им ще се разбиват в неговия боен строй като морски прибой в гранитна канара.
— А какво ще стане, ако не го нападат по обичайния начин?
— Тогава ще опожарява всяко село и ще отвежда жените и децата в робство. Ще изгори нивите и ще ги обрече на глад. Накрая няма да им остане друг изход, освен да нападнат.
Бануин бе решил, че ще използват времето, та Кон да се усъвършенства в тургонското наречие и да научи повече за историята на Каменния народ. Техните прадеди били разгромени във война някъде далеч преди четири столетия и избягали по море. Когато стъпили на брега, небето им пратило знамение — гигантски камък, който оставял огнена следа. Стоварил се върху горист хълм и изтръгнал всички дървета с корените. Бегълците издигнали храм на това място, а около него — твърдина със защитна стена. С времето покорили околните племена и разширили земите си. Дървеното селище постепенно се превърнало в град от камък с високи крепостни стени, акведукти, храмове и средища на знанието и учението.
Кон слушаше и запомняше, но вниманието му се изостряше само когато Бануин говореше за войни и стратегии, за народите, победени през последните двайсетина години. Бануин твърдеше, че страданията и разрухата в тези войни били страшни.
— Мразя ги! — изръмжа Кон. — Това, което вършат, е зло.
— И защо да е зло? — попита Бануин.
Водеха товарните коне полека по неравните била на поредица обрасли с дървета хълмове. Кон посочи едно селце край близката река.
— Тези хора имат свой живот и всеки зависи от уменията на съседите си. Те са общност. Живеят заедно и добруват. Това е хубав живот. Знам, защото същото е и при риганте. Грижат се един за друг. А Каменните хора ще им отнемат всичко, когато завладеят земите им. Нима това не е зло?
— И въпросът, и отговорът са много по-сложни, отколкото си представяш — възрази Бануин и подкара коня си в друга посока. — Ще се отклоним към високото плато.
— Защо?
— Там има места, които трябва да видиш — увери го търговецът с усмивка.
Цяла сутрин и следобед изкачваха склона. Разгънаха наметалата си и се загърнаха с тях, защото тук вятърът беше по-студен. По здрач се качиха на рид, където дърветата бяха нарядко. Слязоха от конете и ги поведоха към не много дълбока пещера, където накладоха огън и Бануин сготви гъста яхния. В светлината на пламъците Конавар виждаше изрисуваните стени на пещерата — елен и бизон, лъв и мечка. Тук-там имаше избледнели червени отпечатъци на големи длани с дълги палци.
— Кой ги е направил?
— Древните хора. Някои от тях още се крият по високите места. Останали са съвсем малко. Може би стотина. Те са като нас, но са и различни. Имат изпъкнали кости над очите и грамадни челюсти.
— Аха, сетих се — засмя се Конавар. — Говориш за Грозния народ. Някога са живели и около горите на сидите. Според нашите предания се промъквали да крадат малки деца, за да ги ядат. Изтребени са от Елагарет преди много столетия.
Бануин завъртя глава.
— Кон, не са яли бебета. Били са първобитни хора, такива са и до днес. Използват сечива от кремък. Хранят се с листа и корени. Понякога убиват сърна и изяждат месото ѝ сурово. Но не са човекоядци. Аз съм бил в някои от убежищата им. Кротки хора, които не могат да проумеят жестокото насилие в нашите души.
— Значи ме доведе да видя рисунките?
— Не само заради тях. Исках да помислиш за хората, които хиляди години са бродили волно из тези земи, живели са свободни, без войни. И един ден дошли други хора — с блестящи бронзови мечове, с лъкове, които убивали от разстояние. Изтребвали Древните хора, прогонвали ги в студа по чукарите. Дори и днес, мерне ли се някой от Древните, тутакси събират потеря и тръгват подире му, за да убиват останките от неговата раса. Тези свирепи и кръвожадни новаци отнели земите на Древните, заселили се в тях, построили къщи и създали стопанства. Сега разбра ли?
Кон кимна.
— Този път идват Каменните хора с железни мечове…
— Точно това ти говоря. След още няколко века друго могъщо племе или цял съюз от племена ще връхлети вече укротилите се, обичащи мира Каменни хора. И някой младеж също като тебе ще хули новото зло.
— Както подобава — тежко изрече Конавар. — Мъжът е длъжен да се сражава за своята земя, за своя народ, за своите предания и обичаи. Що за хора ще бъдем, ако не ги браним? Когато вълк напада стадата ни, ние го убиваме. Бием се, за да защитим всичко, което смятаме за свое. Затова сме мъже.