— Прав си — съгласи се Бануин. — Но преди да има хора, тъкмо вълкът е запазвал жизнеността на стадото. Убивал е болните и старите животни, поддържал е броя им толкова малък, че стадото да не опоска ливадите до голо. Такова е равновесието в природата, момко.
Кон се разсмя гръмко.
— Ако сметна това за съвет и го спазвам строго, нахълта ли обирджия в дома ми, трябва да го оставя да вземе всичко. Да не правя нищо. Да позволя да изнасили жена ми, да заколи децата ми и да отмъкне ценните неща. Няма да приема такива разсъждения.
— Не ги приемам и аз — отвърна Бануин. — Стигнахме обаче и до същината на въпроса. Не ти казвам да не се сражаваш. Казвам ти да не мразиш. Не самата война води до страшни кланета, а омразата. Цели села, градове, народи — изтрити от лицето на земята. Омразата е като чумата. Унищожава всичко, пренася се от човек на човек. Превръща нашите врагове в демони, жените им — в майки на още демони, децата им — в демончета. Разбра ли? Разказваме за нашите врагове, че ядат малки деца. Както се говори за Древните хора. Душите ни се изпълват с мрак и ние на свой ред стоварваме ужасно възмездие върху онези, които сме намразили. Но омразата не умира, Кон. Пръскаме семената ѝ в плодородна почва с всяка постъпка, подтиквана от нея. Убий омразния мъж и неговият син ще порасне с омраза, за да ти отмъсти. И ако успее, твоят син ще го намрази. Не проумя ли за какво говоря?
— Не — призна Кон. — Трябва да мразим враговете си. Ако не ги мразим, как да ги убиваме?
Бануин въздъхна и разочарованието му пролича. Помълчаха, докато дояждаха яхнията. Търговецът изчисти съдовете и ги прибра в дисагите. Кон разстла одеялата си и се изтегна при огъня. Бануин поседя още малко до пламъците.
— Има само три начина да се справиш с враг — каза накрая. — Да го унищожиш, да избягаш или да се сприятелиш с него. Ако те е намразил, никога няма да станете приятели.
Той също легна и се зави презглава. Кон се обърна на другата страна да гледа рисунките по скалната стена.
Знаеше една неоспорима истина — силните винаги ще надделяват над слабите. „Когато Каменната армия дойде, риганте ще са силни.“
След осем дни се добраха до място, където свършваха земите на гат. На северозапад бяха хълмовете, където имаше селища на остро.
— Ще ги навестим на връщане — обеща Бануин. — Ще натрупаш полезен опит. Остро са родени търговци и любимото им занимание е да се пазарят часове наред, за да стигнат до най-изгодната цена. — Усмивката му помръкна и той си пое дъх. — Но засега трябва да се спогодим някак с пердиите.
Пред тях бяха водите на много широката река Пердии, а по-нататък — високи хълмове с гъсти гори. Към средата на следобеда влязоха с уморените си коне в село на брега. При далечния бряг отсреща бе спряла голямата плоскодънна лодка, която превозваше пътници. Лодкари не се мяркаха никъде. Кон разгледа селото. Имаше единайсет къщи по брега, построени небрежно и недодялано. Някои влажни дъски се бяха изкривили от годините. Пролуките бяха замазани с глина. Зад тях се виждаше по-здрава постройка от греди с дъсчен покрив, върху който бяха настлани чимове. Там имаше и ограждение за коне. Бануин се насочи към него, махна скобата на широката врата и вкара конете. Обърна се към Кон и каза:
— На хората тук не може да се вярва. Сред тях има грабители и крадци. Гневят се лесно. Дръж се като мен, внимавай какво правиш и си мери приказките.
— Да бяхме нощували сред хълмовете — въздъхна Кон.
— Забелязаха ни още вчера. Тук няма напълно безопасно убежище, а не исках да ни изненадат на безлюдно място. — Търговецът се усмихна невесело. — Не се тревожи, приятелю. Минавал съм и преди оттук, без да се случи нищо лошо. Просто трябва да сме нащрек.
Кон мълчеше. Долавяше безпокойството на Бануин, който бе обръгнал на всичко и не отстъпваше пред страха. Пак огледа къщите. Малки деца играеха в калта до водата, на камък близо до тях седеше жена и зашиваше кръпка на протъркано наметало. Изглеждаше, че простичката ѝ рокля някога е била синя, но сега сивееше бледо. Дългата ѝ коса беше мръсна, кожата — твърде суха. Всичко в нея издаваше примирение и безнадеждност. Кон се извърна.
Бануин посочи здравата къща и двамата тръгнаха натам. Нямаше врата, а само завеса от кравешка кожа. Бутнаха я встрани и влязоха в голямата стая, която заемаше цялата постройка. Четирима мъже седяха около маса и играеха с оцветени зарове от кост. Един погледна новодошлите. Главата му беше огромна и плешива, очите — малки и тъмни.