— Като ви гледам, за лодката сте. Довис и брат му закараха добитък на пазара. Няма да се върнат до утре.
— Благодаря — усмихна се благо Бануин.
— Искате ли да играете?
— Може би по-късно. Трябва да се погрижим за конете си.
— Видях ги. — Мъжът се надигна от стола и размърда схванатия си гръб и рамене. Оказа се много едър, с ръст няколко пръста над шест стъпки, а куртката от меча кожа сякаш го уголемяваше още повече. — Носят тежък товар. Ти си търговецът Бануин.
— Да, аз съм. Познаваме ли се?
— Не. Подсети ме синята ти шапка. Защо не седнете при нас? Ще поиграем като приятели. Не искаш ли да се държиш дружески с нас?
— Аз винаги се държа дружески, но съм окаян комарджия. Късметът никога не ме спохожда.
Бануин се обърна и протегна ръка да отмести кожената завеса.
— А твоята приятелка не иска ли да поиграе? — продължи мъжагата. — Отдавна не сме имали такава хубавица сред нас.
— Може и да поиграя — усмихна му се Конавар. — Моят народ направо се прехласва по заровете. — Доближи грубияна и му заговори като на стар приятел. — Но преди да играем трябва да се знаем що за хора сме. Чужденец съм в тези земи, не съм чувал какви са обичаите ви. Но се уча бързо. Срещаме се за пръв път и ти ме обиждаш. Ако си бях у дома, щях да те убия веднага. — Ухили се и го мушна с пръст в гърдите. — Щях да ти изтръгна сърцето. Аз обаче не забравям, че съм в чужда земя. Явно имате обичай да се държите хапливо със странниците. Познах ли, тлъсто и грозно кравешко говно?
Устата на грамадния мъж зейна, очите му се присвиха. Избълва сквернословие и посегна към младежа. Кон не се отдръпна. Заби прав удар с лявата си ръка в лицето му, дясната се стрелна отстрани и го завъртя така, че той събори масата и разпиля зарове и медни монети на пръстения под. Скочи веднага, но Кон пристъпи към него и стовари десния си юмрук в лицето му с такава сила, че сцепи кожата под окото. Онзи го хвана за туниката, искаше да го стисне с огромните си ръце и да му смаже гръдния кош.
Кон го цапардоса с чело по носа. Мъжът кресна и залитна. Кон го улучи с два бързи прави удара на лявата ръка в главата, десният му юмрук потъна в търбуха на противника. Мъжагата се преви и дясното коляно на Кон пресрещна носа му, за да го събори в несвяст на пода.
Един от останалите се изправи припряно и се смръзна — ножът на Кон вече бе на гърлото му, кръв прокапа на мръсната риза.
— В земите, откъдето идвам — подхвана Кон безгрижно, — смятаме за мъдро да научим що за човек стои пред нас, преди да го превърнем в свой враг. В тази ваша воняща дупка май не се държите така. И сега се питам — да ти прережа ли гърлото и да убия ли твоите приятели, или да изляза навън да се погрижа за конете? Ти какво предлагаш, смърдяща зурло?
Върхът на ножа проникна още малко в кожата.
— Ами… да идеш… при конете — изгъгна мъжът.
Кон се обърна засмян към останалите двама, които седяха и само го гледаха.
— А вие възразявате ли?
Те завъртяха глави безмълвно. Той прибра ножа в канията, загърби ги и отиде при чакащия Бануин. Щом излязоха, Кон каза:
— Съжалявам. Не умея да се погаждам с хората като тебе.
— Няма за какво да съжаляваш. Сговорчивостта винаги се нуждае от сила. Направи каквото беше нужно… и неизбежно, защото те искаха да се скарат с нас. Може би ще станат по-предпазливи. Но ако не ми се разсърдиш за упрека, първото ти кроше с дясната ръка беше малко непохватно. Ти се опираше на изнесения назад крак. В удара липсваше истинска мощ. Мислех, че съм те научил да се биеш по-умело.
Кон прихна.
— Как ли щях да се справя без тебе, наставнико?
— Доста добре, доколкото виждам.
Свалиха седлата от ездитните коне и големите дисаги от товарните, сложиха им сено и донесоха вода от реката. Бануин реши да се настанят под един близък клонест дъб. Запалиха огън. В безоблачното небе блещукаха първите звезди.
Малко след залез при тях дойде млада жена. Изглеждаше мършава, а дрехите ѝ бяха опърпани. Обеща да ги „задоволи“, ако разделят вечерята си с нея.
— Много любезно — отвърна Бануин, — но можеш да седнеш при нас и просто така. За нас ще е приятно да имаме гостенка.
Тя се поколеба, после каза:
— Имам дете…
— Доведи го — каза търговецът.
Тя отиде в един от нескопосано направените коптори и излезе с малко момче в ръце. Бануин наряза осолено месо във варивото, сложи подправки и извади две питки, които бяха купили в село на запад от реката предишния ден. Жената не продумваше. Кон забеляза, че нахрани първо детето, преди да изгълта гладнишки своя дял от вечерята.
— Отдавна ли си тук? — попита я Бануин.