— Май станаха две години.
— Къде е бащата на момчето?
— Махна се. Тръгна си една нощ и не се върна.
— Откъде си?
— От Дългоклон. Това е селище на пердиите.
— Знам го — каза търговецът. — Пътят дотам е само три дни пеша. Защо не се прибереш у дома?
Тя не отговори. Ситото момченце заспа в ръцете ѝ. Изглеждаше притисната от непоносима умора.
— Готова съм да ви се отплатя.
— Не е нужно, дете — каза Бануин. — Сложи сина си да спи. И ако решиш да пътуваш с нас утре, ще те придружим до Дългоклон.
— Няма какво да правя там. За мен не остана нищо никъде. Имам само малчугана си.
Целуна момченцето по главата, стана и се отдалечи.
— Не е на повече години от мен… — промърмори Кон.
— Отрано е опознала лошата страна на живота — каза Бануин. — Аз ще поспя. Събуди ме посред нощ, за да бдя, а ти да спиш. Ако дойдат по-рано, събуди ме веднага. Дори не помисляй да се разправяш сам с тях.
— Няма да дойдат — отрече Кон. — Видях страха в очите им.
— Да си уверен е похвално, да си самонадеян е опасно — каза му назидателно търговецът и се зави с одеялото.
В земите на пердиите имаше обширни гъсти гори. Скоро навлязоха сред планини и Кон се зарадва — тези места му напомняха за родния край, а той признаваше пред себе си, че вече тъгува за Кайр Друаг и домашното огнище. Бануин обаче ставаше все по-неспокоен и все се оглеждаше.
— Неприятности ли очакваш? — попита Кон.
— Да — кратко потвърди търговецът.
Не беше настроен приказливо, двамата почти не продумаха цяла сутрин. По здрач Кон вече се питаше къде е най-добре да нощуват. Когато отдъхнаха за малко по пладне, доядоха хляба. Под лъчите на спускащото се слънце Кон забеляза израсли нагъсто дъбове, които продължаваха по склона към долина. Оттук се виждаше далечната проблясваща нишка на поток, позлатена от гаснещата светлина. Той посочи долината.
— Не е ли добро място за бивак?
Търговецът завъртя глава.
— Гората е на талис. Така пердиите наричат сидите. Никой не припарва до нея. Тук имат легенда, че един боец отишъл в гората на талис сутринта, а привечер излязъл състарен. Ще продължим, наблизо има една ферма. Познавам добре стопанина. Ще ни приюти през нощта.
След час доближиха дървената къща, но я завариха студена и опустяла, вратата висеше накриво на кожените си панти. Бануин слезе от коня, влезе и отвори капаците на прозорците. Намери недогоряла свещ и я запали. Вдигна я, за да огледа голямата стая. Нямаше покъщнина, лавиците бяха празни. Обиколи бавно и другите три стаи. Нямаше никакви вещи. Само счупен стол в голямата стая и няколко нащърбени съдини в просторната кухня.
— Да не са ги ограбили? — предположи Кон.
— Не. Той отдавна се боеше, че войната ще стигне и до техния край. Според мен е решил да се преселят другаде. Жалко. Обичаше земята си.
Бануин запали огън в каменното огнище на северната стена, а Кон отиде да се погрижи за конете. Когато се нахраниха, поседяха на пръстения под пред огнището.
— Сега ще ми кажеш ли какво те тревожи? — помоли Кон.
Бануин опипваше разсеяно ръба на синята си шапка.
— С пердиите поначало е трудно да се разбереш, те са избухливи, жестоки и нетърпимо надменни. Господстват в тази част на континента от векове. Остро и гат им плащат налози, затова набезите и сблъсъците помежду им станаха съвсем редки. Сприятелих се с техния крал Алеа преди няколко години. Но семейството му се отнася с неприязън към мен. Особено брат му Карак. Преди пет години купи стоки от мен, после изпрати неколцина мъже да ми отнемат парите. Не успяха. Тогава той заяви, че съм го измамил. Искаше му се да ме убие, но знаеше, че Алеа ще го накаже сурово.
— Алеа вече е мъртъв — спомни си Кон. — Имаше ли синове, които да го наследят?
— Един син, симпатично момче. Трябваше да навърши седемнайсет тази година.
— Трябваше?
— Изобщо не ми се вярва, че биха му стигнали силите или хитростта да се пребори с Карак. Най-вероятно и той е мъртъв. Ритуално удушен според обичаите на пердиите.
— Смяташ, че е удушил племенника си? Що за твар е този Карак?
— Кон, принцовете не живеят като обикновените хора. Историята на пердиите е изпъстрена с убийства на деца и на родители, с кръвосмешения и зверства. Карак дори се ожени за сестра си, защото това укрепи още повече претенциите му за трона.
— Досещам се, че няма да търгуваме в неговата столица.
— Няма. Аз обаче трябва да се промъкна, за да уредя една сметка. Оставил съм пари при търговец от този град, нужни са ми за моя нов живот с Ворна. Ще вляза по здрач и ще се махна рано сутринта. Градът е голям, почти може да се мери с Гориаса. Едва ли някой ще ми обърне внимание.