— Ако не си със синята шапка — подметна Кон.
— Ще ти я оставя — засмя се Бануин.
— Кога ще стигнем до града?
— Утре привечер. След това имаме още четири дни път до границата и първите каменни пътища. Там ще се придвижваме по-бързо.
На другата сутрин от север налетя буря, проливният дъжд им попречи да тръгнат. Седяха в изоставената къща и говореха за пътя, който им предстоеше. Бануин нямаше търпение да покаже на Кон чудесата на Каменград, та момчето да види с очите си колко опасни са хората от тази страна. Следобед Кон излезе пред къщата. Имаше грубо скована скамейка, защитена от надвисналия покрив. Седна да гледа дъжда и да слуша бушуващия вятър. Мъчеше го неясно предчувствие, но все не успяваше да отгатне какво ги заплашва. Замисли се за Риамфада и дните с покойния си приятел преди схватката с мечока. Казваше си, че са били златни дни, но тогава не ги оценяваше. На Риамфада му оставаха само няколко месеца живот, а никой не подозираше какво ще се случи. Дали последното плуване под водопада щеше да е по-нерадостно, ако знаеха?
Дъждът вече не беше пороен, на запад слънцето се показа през пролука в облаците. Внезапните снопове лъчи бяха като вълшебство. Матовозеленото и кафявото на далечната мокра гора засия изведнъж, мрачните ливади заискриха, сякаш посипани с изумруди. Облаците се разнасяха и Кон чак сега забеляза шарената от цветята поляна покрай дърветата. Бануин дойде при него и вдиша с пълни гърди.
— Колко приятен е въздухът, нали? Много обичам свежестта след буря. — Тупна Кон по рамото. — Време е да тръгваме.
След два дни Кон седеше до малък огън в мрака на закътана долчинка и чакаше Бануин да се върне от град Алин. Скоро щеше да се зазори и той се тревожеше все по-силно. Преди неговият по-възрастен приятел да тръгне го беше помолил да го придружи. Бануин беше непреклонен.
— Щом ще се излагам на опасност, момко, мога да се справя най-добре с нея, ако съм сам. Повярвай ми, така е. А и кой ще наглежда конете, докато ни няма? Всеки случайно минал оттук непрокопсаник може да ни ограби. Ами ако ги надушат вълци? Не, чакай ме тук и свиквай търпението ти да бъде подлагано на изпитание.
— С кой търговец ще се срещнеш?
— Казва се Дятка. Оставих при него на съхранение повече от двеста жълтици.
— Чак такова доверие ли му имаш?
— Кон, ние търговците сме принудени да разчитаме един на друг. Не можем да пътешестваме по света с пълни ковчежета. Чакай ме тук. Ще се видим, щом първите лъчи на слънцето засияят над планинските върхове.
Часовете се нижеха мудно като изтезание. Кон протегна ръце към огъня да се сгрее и погледна на изток. Небето вече просветляваше. Стана, покатери се до ръба на долчинката и се загледа в укрепения град половин миля по-надолу по склона. Портата беше затворена. Двама стражници ходеха напред-назад по крепостната стена.
Постоя между дърветата, после се върна при огъня. Огладняваше. Дояде остатъците от сушеното месо. Слънцето се издигаше, заснежените върхове на изток вече розовееха. Бануин не се появи. Кон усещаше колко тежко бие сърцето в гърдите му. Изпитваше странна увереност, че приятелят му няма да се върне. „Това е гласът на твоя страх“ — опитваше да си внуши. Мина още един час.
Отиде при поточето в долчинката, наплиска си лицето и се обръсна с винаги острия нож на сидите. Почака още два часа, не знаеше какво да прави. Ако Бануин само се беше забавил, можеше да му навреди, ако отиде в града. Ами ако го бяха пленили?
Реши да чака до пладне. Затрупа жаравата с пръст и седна на едно паднало дърво при последните храсти на гората. Оттук можеше да гледа над дървените укрепления. В града имаше стотици дървени постройки, скупчени нагъсто. Хора вървяха по улиците, събираха се на празния квадрат отъпкана пръст в средата.
Портата се отвори и няколко каруци излязоха от града. Кон заслони очите си с длан. Бануин го нямаше.
Чакането ставаше непоносимо. Бануин често го поучаваше да е търпелив, но все едно му казваше да полети като птица.
Малко преди пладне оседла коня си и поведе коня на Бануин и шестте товарни коня към Алин.
Пред портата го посрещна едър страж, въоръжен с меч и копие.
— Не познавам тези цветове — каза той и посочи наметалото му на сини и зелени карета.
— Аз съм от племето риганте отвъд Голямата вода — обясни Кон.
— Дълъг път си извървял от дома си, момко.
— Да, вече знам от опит колко е дълъг. Търся търговеца Дятка. Докарах стока за него.
Здравенякът пристъпи към него и се вгледа отблизо в белезите му.