Вътре беше хладно и Ворна разпали голямото огнище. Внезапно я побиха тръпки и тя се озърна. Нямаше никого. Изненада се, защото за миг беше уверена, че не е сама. Отиде да отвори вратата на спалнята с широкото легло с шарено покривало. Стаята също беше празна. Ворна потрепери отново и прошепна:
— Кой е тук?
Не чу отговор.
Върна се при огнището, седна на любимия стол на Бануин и затвори очи. Вече не владееше силите, които Моригу ѝ бе дала преди толкова години, но още от детството си имаше свои дарби, сред тях и невероятна чувствителност към настроения и недоловими присъствия. Затова бе зърнала духа на Риамфада, който бе пожелал да отиде при сидите. И сега се съсредоточи върху тази си способност.
Имаше нещо наблизо. Демон или дух? Запазваше спокойствие и обмисляше усетеното. Не почувства страх, това присъствие едва ли беше злонамерено. Студен повей лъхна челото ѝ. После изчезна и къщата отново опустя. Ворна отвори очи. Вероятно бе минал бродещ нощен дух, понесъл се незнайно накъде.
Направи си овесена каша с мляко и пак седна, чакаше кашата да поизстине. Мислеше за Бануин и се питаше къде ли е в този миг.
Представяше си го как носи брошката със синия опал.
— Тя ще те върне при мен жив и здрав — изрече на глас. — Тя е най-могъщият талисман, който имам.
Взе паницата и се опита да яде. Гаденето започна почти незабавно, Ворна остави паницата и се облегна на стола. Стресна се от звука на пърхащи криле. Огромен гарван кацна върху облегалката на дивана и почна да оправя перата си с човка. Ворна толкова се ядоса, че забрави колко ѝ е зле.
Моригу стоеше на прага, оръфаният шал покриваше раменете ѝ.
— Какво искаш? — изсъска Ворна.
Моригу влезе, седна срещу нея и протегна прастарите си ръце към пламъците.
— Може би просто искам да поприказвам с някого — въздъхна тя.
Опря глава на облегалката и затвори очи. След малко каза:
— Изяж си кашата. Избавих те от гаденето.
— Не съм гладна.
— Не бъди себична. Ядеш за двама. Синът ти също има нужда от храна, Ворна. Нали не искаш детето ти да е болнаво или недъгаво като Риамфада?
Уплаха смрази сърцето на Ворна.
— Заплашваш ли ме?
— Не. Твоето дете не означава нищо за мен. Успокой се и си изяж кашата най-после.
Ворна пак взе паницата. Щом я опразни, добави дърва в огнището и седна, вторачена в пламъците. Не можеше да отгатне какво иска Моригу, но не се съмняваше, че ще научи, когато му дойде времето. Стаята притихна, чуваше се пукането на горящи дърва и шумоленето на птичи пера. Накрая Ворна не издържа.
— Защо си тук?
— Ворна, съмнявам се да ми повярваш, ако ти кажа истината. Рекох си обаче, че не би искала да си сама, когато онзи човек потропа на вратата ти.
— Какъв човек?
— Салджия от юг. Ще дойде скоро. Иди пред вратата. Ще го видиш как минава по първия мост.
Щом отвори вратата, Ворна видя на лунната светлина мъж, който крачеше бавно с наведена глава, сякаш носеше тежка торба. Спря на третия мост, но щом я зърна, се затътри към нея. Ворна излезе пред прага да го посрещне.
— Аз съм Каласин… — започна той.
— Знам кой си. Помагах на съпругата ти да роди сина ти.
— Да, така беше. Да… — Възрастният мъж облиза устни. Не можеше да я погледне в очите. — Мъжът ти… Бануин… прекарах го през реката преди три месеца. А моят син… — Запъна се и въздъхна. — Моят син е крадец — заговори припряно. — Открадна нещо от Бануин. Намерих го само преди няколко дни. Не знаех какво да направя. Чудех се дали да почакам, докато Чужденеца се върне. А после…
— Късно е и съм уморена. Кажи каквото имаш да кажеш — подкани го Ворна.
Каласин развърза кесията на колана си и извади брошка. Синият опал блесна на лунните лъчи.
— Сенекал отмъкнал това от дисагите на Чужденеца. Щях да почакам, но нещо не ми даваше мира. Сън не ме ловеше. Трябваше да ти я донеса.
Подаде брошката на Ворна, а тя залитна, лицето ѝ стана пепеляво. Каласин пристъпи към нея и я хвана да не падне. Помогна ѝ да се завлече до стола и да седне. Ворна отвори очи, сълзите потекоха по лицето ѝ. Каласин се наведе над нея.
— Болна ли си?
— Твоят син е… погубил съпруга ми.
— Не, не! Кълна се, само е откраднал брошката. Бануин си продължи по пътя с Конавар. Кълна се!
— Върви си — изхълца Ворна. — Махни се!
Каласин се изправи. Причу му се пърхане на криле, извъртя се рязко. Нямаше птица в стаята.
— Съжалявам, госпожо.
Постоя, но тя не каза нищо. Той излезе посърнал и затвори вратата.