— И аз съжалявам, Ворна — каза Моригу.
— Не ми додявай и ти!
— Има дар за тебе. Ще си върнеш силата, щом си отида. Но ще я загубиш отново с изгрева.
Ворна скочи.
— Не искам…
Но срещу нея не седеше никой. Тя се свлече на стола и заплака.
Хладният повей пак се плъзна по косата ѝ и този път тя позна чие е присъствието. Настани се удобно на стола и освободи духа си от тялото. До стола бе застанал светещият силует на Бануин.
— Върнах се — каза ѝ той.
9.
Валанус се отпусна в ароматната гореща вода и погледът му се плъзна из новата баня, по нейните мраморни колони и дървени скамейки в изкусно украсени ниши. Истинско въплъщение на изтънченост и изящество. Гледка, която толкова му липсваше, докато обикаляше сред варварите. Потопи се до брадичката във водата и усети как мускулите му се отпускат. Наплиска си лицето, прокара пръсти по късата си бяла коса, после затвори очи и си представи, че отново е в града с театрите и парковете.
Внезапно оживление наблизо го лиши от това удоволствие. Седна и погледна към мраморната рамка на вратата. Там се бяха скупчили трима вождове от народа келтой. Офицерът от Каменната армия сдържа усмивката си, докато прислужникът насърчаваше гостите да влязат и да се отърват от дрехите си. „По-лесно е да научим маймунка да свири на флейта — каза си Валанус, — отколкото да приобщим тези варвари към елементарните удобства на цивилизацията.“ Гмурна се, плъзна се над плочките по дъното на басейна и подаде глава точно под тримата.
— Остаран, това е само покана — усмихна се престорено. — Не е задължително да се къпете. Доколкото знам, някои ваши сънародници се боят от топла вода.
Остаран му се усмихна още по-сдържано, свали ризата, ботушите и панталона си и ги даде на прислужника. Човечецът ги държеше, сякаш очакваше да го ухапят, но накрая отиде да ги сложи на предназначения за това рафт. Остаран седна на ръба и потопи краката си. Двамата му спътници го наблюдаваха навъсено. Остаран вдиша дълбоко.
— Ухае на лавандула — каза им и се потопи във водата.
Изми си лицето и приглади русите си мустаци. Развърза двете плитки, разтръска косата си и се потопи целият.
— Не е толкова зле, нали? — подхвърли Валанус, щом главата на Остаран щръкна над повърхността. Ухили се на другите двама. — Ако воин от гат може да се престраши, не е непосилно и за воини от остро, струва ми се?
— Зависи — сви рамене единият, мъж с яки мускули и двуостра червеникава брада. — Чувал съм за мъж от племето гат, който си напъхал главата в кравешки задник заради облог. И косата му позеленяла. Но не съм чувал за мъж от остро, който би направил същото.
Даде знак на другия и двамата излязоха от банята. Валанус видя, че Остаран се смее.
— На всяка обида ли се усмихваш?
— Той не се опитваше да обиди мен. Присмиваше се на тебе.
Валанус подвикна, че иска сапун, и друг прислужник му донесе малък стъклен съд. Валанус изсипа съдържанието му в шепата си и започна да го втрива в косата си. Наведе глава да се измие и попита:
— Какво мислиш за банята?
Вождът от гат огледа четирите басейна, каменните колони, високите прозорци, украсените скамейки и рафтове. Когато отвори уста, в очите му се мяркаха лукави искрици.
— Голямо хабене на труд и камък — каза той. — Ако човек поиска, може да се измие и в някой поток. Все пак признавам, че тук е приятно.
Валанус се премести до тръбата с гореща вода, за да се сгрее. Остаран седна наблизо.
— Какво научиха твоите съгледвачи за Конавар? — попита мъжът от Каменград.
— Потулил се е някъде. Преследвачите от пердиите се заблудили, че са го приклещили в хълмовете. Успели да докопат само конете му. Той убил двама и се измъкнал пеша.
— Още двама? Колко станаха убитите?
— Шестима… или седмина, ако броим търговеца, когото изтезавал до смърт в Алин. Заловил един от техните съгледвачи. Оставил им го вързан на едно дърво, за да предаде послание. Конавар се зарекъл, че ще се върне да заколи Карак и нямало сила на този свят, която да го спаси.
— Момчето се е разлютило — поклати глава Валанус. — Признавам си, че не бих искал да намрази и мен. Ти си го срещал, нали?
Остаран кимна.
— Да, пътуваше с търговеца, чийто мед съм опитвал. Но не сме разговаряли.
Валанус се засмя.
— Остаран, ти си воин като мен. Кажи си направо, че ти настръхна косата от него.
— Настръхва ми косата от всеки мъж, готов да се нахвърли срещу мечок само с нож в ръка — уточни Остаран и вдигна пръсти пред очите си. — Кожата ми се набръчква — каза недоволно. — Стига ми толкова.