— Няма да си тръгнеш без масаж, надявам се? Тук имаме много добре обучени млади роби, които ще разтрият мускулите ти с топло масло. Повярвай ми, това не е за изпускане.
— Нямате ли и жени, обучени за тази работа?
— Момчетата са по-подходящи. Така се избягват неудобствата с възбудата. Впрочем… зависи от наклонностите. Ела поне да опиташ. След това ще ми разкажеш всичко, което си научил за войските на Карак.
Двамата излязоха от водата и веднага дотичаха прислужници със загрети хавлии. Щом ги избърсаха, Валанус заведе Остаран в дълга стая със седем плоски ложета. Там ги чакаха двама юноши. Валанус побърза да се изтегне по корем. Остаран направи като него на съседното ложе. Валанус се отпусна — сръчните пръсти на момчето избавяха мускулите му и от последните следи на напрежение. Въздъхна и затвори очи. Пак съжаляваше, че не е в Каменград, където можеше да се облече, да се качи в каляска до амфитеатъра и да гледа най-новата пиеса преди вечерята в Речната зала.
Робът размачка кръста и хълбоците му, после задната страна на бедрата и прасците. Валанус легна на гръб, та момчето да довърши масажа на бедрата му и да се заеме с гърдите и шията. Накрая робът взе заоблено стъргало от слонова кост и събра с него излишъка от масажно масло по кожата. Подаде му бял халат. Докато се обличаше, Валанус видя заспалия Остаран. Второто момче гледаше с безмълвен въпрос, но той му махна с ръка да излезе и побутна леко вожда на гат. Остаран отвори очи с прозявка.
— Хареса ли ти? — попита Валанус.
— Превъзходно е.
Остаран седна и Валанус видя на ключицата и рамото му стар белег.
— От копие ли е?
— Да. Отблъсквахме набег на отряд пердии. Минаха месеци, докато зарасне напълно, и още ме мъчи в студени дни. — Размърда рамото си. — Но от това разтриване се отпусна много приятно. Валанус, благодаря ти, че ме убеди да опитам.
— Радвам се, че си доволен, приятелю. Сега ми разкажи какво научи.
— Ти беше прав за Гаршон. Доставя на пердиите желязна руда, за да правят мечове, върхове на копия и ризници. Забогатява от среброто на Карак. Едновременно с това се е споразумял от наше име с остро, които ще доставят на Джасарай каквото му е нужно за похода.
— Колко бойци ще ни изпратят гат?
— Две хиляди конници, както поискахте. Всеки ще тръгне със свой кон. Кога потегляме?
— Само Джасарай може да реши. Ще се срещнем с него тази вечер.
— Очаквам с нетърпение тази среща.
— Той не знае вашия език, но аз ще превеждам. Ти докъде стигна в изучаването на нашия? Когато се видяхме предишния път, можеше да кажеш само „Здравей“ на езика на Каменград. Трябва да напреднеш повече, щом ще си предводител.
— Мога да кажа „Довиждане“, „Как си?“ и „Внимавай къде стъпваш, варварски лайноядецо.“ Засега стига ли?
— Шегите са неуместни, приятелю. Започне ли битка, трябва да разбираш заповедите, които получаваш. Ако не можеш, Джасарай не би допуснал да предвождаш войска.
— Ще се науча — обеща Остаран.
— Не се съмнявам. Я ми кажи, според тебе Конавар ще се измъкне ли от земите на пердиите?
— Не мога да си представя как ще успее. Конници на Карак претърсват хълмовете.
— Мисля, че е възможно да грешиш. Да се обзаложим ли? Ще заложа коня си срещу златната огърлица, която обичаш да носиш.
Остаран се разсмя гръмогласно.
— Този накит струва колкото петдесет от вашите коне. Валанус, ние варварите не сме чак толкова тъпи.
Ловецът Паракс се бе прочул с уменията си надлъж и нашир дори извън земите на пердиите. Дарбата му граничеше с магия. Нямаше животински следи, които да не разгадае, нямаше твар, която да не издири. Забогатя от наградите, обявявани за главите на убийци и разбойници. На петдесет и една още имаше толкова остро зрение, че и от седлото забелязваше огънато стръкче трева. Беше кльощав и жилав, с тъмни хлътнали очи и прошарена коса, която започваше да опада на слепоочията. Кожата му беше загрубяла от слънцето и вятъра, но около очите нямаше много бръчици от смях.
— Какво ще кажеш? — попита Бек, старшият от петимата бойци в потерята.
Паракс не отговори. Подкани с пета коня си да ускори крачка и изпревари останалите. Бек не му допадаше, а към неговия крал Карак изпитваше само погнуса. След смъртта на предишния крал Алеа по време на лов Паракс отиде да огледа мястото сам. Бек и други разказваха, че Алеа паднал от коня си насред реката и се удавил. Паракс знаеше, че лъжат. По следите позна къде са смъкнали насила краля от седлото и са го завлекли до реката, за да напъхат главата му във водата. Десният ботуш на Алеа бе изровил пръстта по брега, докато го бяха давили.