Не би могъл да се опълчи срещу междуособиците сред владетелите, затова не сподели наученото с никого.
По времето, когато бе убит търговецът, Паракс не беше в столицата Алин, а при своите овце двайсет мили на север. Карак изпрати вестоносец при него и Паракс отиде в Алин ден по-късно. До края на сутринта откри следите на младежа и не след дълго намериха и самия него.
Така започна веселбата. Паракс ѝ се наслаждаваше с цялата си душа. Бек поведе хората си в лудешки галоп, момчето свърна на югозапад и навлезе в гъста гора. Конниците нахълтаха там след него. Двама го догониха. И умряха.
През седмицата оттогава още четирима ги последваха по Лебедовия път. Бек потискаше кипящия си гняв и това забавляваше Паракс.
— Попитах те нещо! — изръмжа Бек, който го настигна. — Още веднъж ми се престори на глух, дърт мръснико, и ще ти отрежа топките.
Паракс му се ухили.
— За да го направиш, синко, трябва да си мъж.
Бек посегна към меча си. Паракс завъртя коня си към него, ръката му се стрелна нагоре и върхът на остър нож опря в гърлото на боеца.
— Сега разбра ли?
Ловецът прибра ножа в канията. Бек опипа гърлото си и по пръстите му се размаза капка кръв.
— Та за какво говорехме? — невинно продължи Паракс. — А, да, за онзи младок. Твърде находчив е за годините си, няма спор по това. Оставил е лъжлива следа на изток, и то хитро измислена, после е завил на запад. Сече му умът на момчето.
— Той върви пеша. Трябваше да сме го догонили досега.
— Може би — не отрече Паракс. — Но момчето се провира само по места, където за конете е трудно да минат. Избира пътя си много умело.
— Какво мислиш за неговата магия?
Паракс се изкикоти презрително. Единственият оцелял от последната схватка с младежа се кълнеше, че той можел да се преобразява. Тримата излезли на поляна и храстът пред тях изведнъж се надигнал и се превърнал в човек. Момчето бе наръгало двама от преследвачите си. Третият се хвалеше, че отбил ударите и го принудил да се скрие нагоре към хълмовете.
Смехът на Паракс заглъхна.
— Бек, нима вярваш в това? Ако владееше магия, щеше ли да бяга от нас през долини и хълмове? Ето какво е направил — нацапал е с кал наметалото си, пробил е дупки в него и е напъхал в тях клонки и листа. После е приклекнал в шубраците и е причакал твоите хора. Онзи, който остана жив, не се е бил с него, а е офейкал. Видях следите там.
Бек изпсува и се огледа свирепо към един от яздещите зад него.
— Злодеят от риганте трябва да бъде намерен и върнат в Алин, за да бъде наказан — настоя той. — Това е заповед на краля.
Паракс не каза нищо. Беше чул достатъчно от мъжете в потерята, за да е наясно с истината. Дятка обрекъл подло на смърт приятел на това момче. И то отмъстило. Преследваха беглеца не от стремеж към справедливост. А от страх. Страха на Карак. Кралят бе повел лично голямата потеря през първия ден и бе чул със собствените си уши посланието от младежа.
„Няма сила на този свят, която ще ми попречи да те убия.“
Тлъстото лице на Карак стана алено и той заповяда на Бек:
— Донеси ми главата му.
И се върна в Алин с охрана от двайсет конници. Истински боец би продължил с потерята. Поне така смяташе Паракс.
Ловецът слезе от коня и огледа земята, по-точно голите камъни, по които не оставаха следи. До една стърчаща скала отляво бе паднало дъбово листо. Нямаше съмнение, че е от наметалото, „преобразено“ в храст. Паракс се почеса по темето. За него ловът беше подобен на ухажването — сливане на умовете и сърцата. Преследвачът опознава постепенно онзи, когото е подгонил. Или започва да изпитва симпатия към него, или го намразва. Паракс вече се настройваше благосклонно към това момче, което не се поддаваше на сляпа уплаха, обмисляше всяко свое действие и подбираше много разсъдливо пътя. Предишния ден младият боец бе убил заек с точно запратен камък, след това го бе одрал и беше изял месото сурово. Отделяше време да събере корени и горски плодове, за да не прегладнее. И не бягаше презглава. Понякога заобикаляше, за да наблюдава потерята, да предвиди какво ще направят и при сгоден случай — да унищожи някого от тях.
Паракс се покатери предпазливо на билото на близкия хълм, засенчи очите си с длан и огледа. На северозапад се простираше гората на талис. Момъкът дали знаеше достатъчно за нея, за да не я доближи? Ловецът се замисли. Младежът бе пътувал с Бануин, който познаваше добре тези земи. Нямаше как търговецът да не е споменал опасностите, притаили се в тъмните дебри. Но накъде би решил да тръгне, ако не към гората? Към земите на остро? Твърде вероятно. Нали оттам бе дошъл. Паракс се подсмихна и седна на билото.