Този коварен и непреклонен младок знаеше какво биха очаквали от него. Ловецът пак се загледа на северозапад. Щеше ли да му стигне дързостта да рискува в онази гора?
Подковани копита го доближиха с тътен по южния склон. Паракс прокле петимата тихичко. Що за слабоумие е да изтощават животните си в галоп нагоре по хълма? Всички бяха незрели млади мъже от рода на Бек. Обърна се да огледа изпитателно лицата им. Бяха уплашени. Шестима техни приятели бяха мъртви. Никой от оцелелите не се стремеше да стане следващия труп.
Бек дойде при ловеца.
— Минал ли е оттук?
— Да. Преди не повече от два часа. Присвил се е под този ръб. — Паракс посочи място на десетина стъпки от камъка, където седеше. — Храстът е прикривал главата му. Гледал ни е, докато е решавал къде може да се притаи.
— И къде е отишъл?
Паракс завъртя ръка към местността наоколо.
— Ти ми кажи. Пълно е с гънки, падини, безразборно струпани камъни, скупчени нагъсто дървета. Където и да е, той пак ни наблюдава и се опитва да отгатне способни ли сме да го надхитрим.
— А ние способни ли сме, старче?
— Ние не сме. Но аз съм. Знам точно мястото, където се е скрил. Май ще налучкам и дървото, зад което ни дебне.
— Значи е в ръцете ни! — тържествуващо възкликна Бек.
— Във вашите ръце. Аз не искам да го доближавам. Петима млади здрави бойци би трябвало да стигнат, за да го хванете.
— Достатъчно сме. Кажи ми къде е!
— Ще ти кажа, но ти се постарай да не поглеждаш в тази посока.
— Не съм глупак.
„Не само си глупак, а си и гнусен убиец на своя крал“ — възрази наум Паракс.
— Той е до гората на талис. Това е последният му шанс. Знае легендите, знае и че ние ги знаем. Рискува живота си с надеждата, че вие сте страхливци.
Бек пребледня.
— Гората на талис? Сигурен ли си?
— Няма как да съм по-сигурен.
— Значи вече е мъртъв.
— Може би да, може би не. Казах ти, че е в самия край. Не се знае дали талис ще го забележат. Нищо чудно да са в другия край на гората. Бек, страх ли те е да отидеш при него?
— Да, страх ме е — призна охотно воинът. — Ти готов ли си да влезеш в тази гора?
— Не. Плащат ми само да го проследя.
— Опиши ми точното място.
Паракс не поглеждаше към гората.
— Тръгни с хората си на изток. После се върнете покрай гората. Гледайте към мен. Щом стигнете до мястото, където е той според мен, аз ще стана и ще яхна коня си.
Бек издиша шумно и се метна на седлото. Паракс го гледаше как доближава бойците си и им съобщава мрачната вест. Започна разгорещен спор. Никой нямаше желание да тръгне към гората на талис. Бек ги попита кой от тях предпочита да застане пред Карак и да се оправдава, че от страх не е изпълнил заповедта на краля. Другите млъкнаха, защото Карак не беше склонен да прощава никому.
— Чуйте ме — настоя Бек. — Ще го доближим и щом дам знак, препускаме и го убиваме. И се махаме. Всичко ще свърши за броени мигове.
Никой не изглеждаше спокоен, но Паракс знаеше, че ще тръгнат със своя предводител. Страхът от яростта на Карак беше прекалено силен. Бек подкара бавно коня си надолу по склона.
Умората се просмукваше и в костите на Кон. От три дни успяваше да подремне само на пресекулки, а от корените, плодовете и суровото заешко коремът го присвиваше и му се гадеше. Главата му туптеше мъчително, болка пронизваше слепоочията му. Сега се криеше зад едни гъсти храсти и гледаше ездачите на хълма.
Надяваше се да продължат на запад, за да се промъкне зад тях. Но те не се подлъгаха. Следотърсачът им беше по-умел и от Арбонакаст.
Кон се огледа тревожно. Виждаше само могъщи дъбове, но не чуваше нито птици, нито зверове. Нямаше дори жужащи мушици. Въпреки тази тишина гората преливаше от живот. Великанските дървета се извисяваха неподвижно, дори лек ветрец не поклащаше листата им. Все му се струваше, че те отвръщат на погледа му и чакат. Чувстваше се натрапник тук. Болката в корема го накара да се превие, пак се напъна да повърне. В стомаха му не бе останало нищо, само усети отново вкуса на жлъч в устата си. Отпусна се изтощен на земята и погледна към хълма. Само един от ездачите бе останал там — седеше на билото, а конят му пасеше наблизо.
Потта се стичаше в очите му. Избърса я с ръкава на мръсната си риза. Раната на рамото му се отвори и струйка кръв пропълзя по гърдите му. На хиляда мили от дома, ранен и сам, нямаше добри изгледи да оцелее.
Но той не се боеше, гневът му разпалваше жаждата за възмездие.
„Няма да умра тук. Ще измисля как да остана жив и да убия Карак.“