Опита да стане, но десният му крак се подгъна. Кон се стовари на земята и остана безчувствен за малко. Когато отвори очи, вече чуваше конете. Петима конници яздеха покрай гората. Един от тях все извиваше глава към онзи на хълма. Устата на Кон пресъхна, виеше му се свят. Умърлуши се, когато проумя, че са решили да навлязат в гората. Нима Бануин се бе заблудил? Нямаше ли магия в това място?
Взря се в мъжа, останал на хълма. Другите явно чакаха знак от него. „Дали ме е открил?“
Завлече се малко по-навътре в гората, опря се на един дебел дъб и извади ножа. Преди два дена остана без меча си, който се заклещи в тялото на убит враг. Усети нещо да се отърква в лицето му и се пипна по кожата.
Разтрепери се и усети боцкане, неприятно и проникващо надълбоко — първо по лицето и шията, после по гърба и ръцете. Засилваше се, ставаше болезнено, все едно го жилеха пчели. След миг вече му се струваше, че някой забива нагорещени игли в него. Изстена и се стовари на тревата. Клоните на дървото над него се разлюляха с шумолене като зло мърморене. Трудно издържаше на болката, която достигна дясната китка, вкопчена в дръжката на оръжието, дарено му от сидите. Ножът блесна ослепително.
И болката изчезна незабавно.
„Ти си Детето със сърнето“ — прошепна глас в главата му.
Конниците нахлуха с тропот в гората. Кон се помъчи да напрегне волята си, за да застане срещу тях. Първият от бойците на племето пердии насочи копието си към него и конят му прескочи гниещ дънер. Другите бяха на няколко крачки по-назад.
Той вдигна ножа срещу тях.
Но скачащият кон не стъпи на земята. Застина във въздуха като статуя. Всички конници се смръзнаха. Въздухът в гората изстиваше, вледеняваше. Кон се тресеше, но не можеше да откъсне поглед от мъжете, дошли да го убият. Те се променяха пред очите му, косите и брадите им растяха, ноктите се удължаваха и изкривяваха, дрехите им овехтяваха, после косите на тези мъже побеляха, плътта им се съсухри, кожата почерня, смъкна се от костите. Миг-два по-късно те се стовариха от седлата. Костите им се разпаднаха на прах и вятърът го разпръсна. Конете бяха невредими и щом последните остатъци от ездачите им изчезнаха, се размърдаха и спряха. Нов тласък на вятъра накара четири коня да побегнат. Петият — кафяв — чакаше търпеливо.
Конавар опря колене в земята и чу гласа отново: „Докосни дървото, Дете със сърнето.“ Той се обърна, пропълзя към дъба и впи пръсти в кората. Престана да му се гади, вече не го мъчеше студ. Въздъхна. Слънцето просветна в пролука между облаците и всичко наоколо засия като златно. Кората на дъба зашава и оформи лице. Младо, привлекателно и намръщено. Кон проумя, че вижда собствените си черти.
„Ти си зле, Дете със сърнето. Легни. Ние ще се погрижим за тебе“ — обеща Дървесният лик.
Силата му се изцеждаше. Кон легна, лицето му опря в студената земя, по-приятна от всяка възглавница. И докато съзнанието му се скриваше в някакви тъмни дълбини, му се привидя, че тревата около него израсна и го придърпа в безопасното убежище на земята.
Опомни се от блажения мрак в болезнена светлина, толкова ослепителна, че сълзи бликнаха в очите му. Притисна длани към лицето си, за да се опази от това сияние, но то проникваше и през тях, лишаваше го от зрение.
„Не се плаши, Конавар — увещаваше го друг глас. — Ще се опитам да създам по-удобно за тебе място.“
Светлината избледня. Кон свали ръцете си и отвори очи. Отначало не виждаше нищо. Беше в гора до бълбукащ ручей, проблясващ под следобедното слънце. Небето беше безоблачно, дърветата — окичени с листа във всевъзможни цветове, от кървавочервено до златото на залеза, от изумруденозелено до светложълто. Ухания на лавандула и роза насищаха въздуха. Най-прекрасната гледка в живота на Кон. Но нещо не беше наред. Имаше какви ли не дървета — дъб, бряст, бор, клен, израснали от все същата пръст и проявили всички сезони накуп в листата си. И нямаше сенки. Кон протегна голата си ръка. Слънцето огряваше ярко кожата му, а на тревата отдолу не се появиха тъмните очертания на ръка.
Изправи се бавно. Не помнеше да е чувствал такава безметежност досега. Обърна се да огледа ливадата.
И видя мечока.
Стоеше напълно неподвижно като ездачите, лъскави вериги обвиваха огромните рамене и се омотаваха около могъщите лапи. В отворената уста се виждаха страховитите зъби. Кон доближи звяра, без да се уплаши. Този беше още по-голям от разяреното животно, което бе раздрало гърба му, и вдъхваше още по-силно страхопочитание. Кон обиколи мечока, чудеше се на размерите и силата му. Опита се да го докосне, но ръката му мина като през дим.