— Страшен звяр — изрече гласът и до него се появи светещ силует.
Незнайно защо Кон не се стресна.
— Страшен, а е тъжно да го гледаш — промълви той.
— Защо?
— Защото е окован. Веригите не прилягат на такова гордо същество.
Сияещата фигура доближи, хвана ръката му и го поведе обратно към ручея. Кон се стараеше да види лицето, но чертите му все се разплуваха и проясняваха в неспирни промени на тази странна светлина. Ту с брада, ту без нея, ту дълга коса, ту никаква. Замая му се главата от усилието да види отчетлив образ и той се извърна.
— Кой от сидите си ти?
— Конавар, аз не съм от сидите. Аз съм отдавна умрял човек, чиято душа те приютиха в гората.
— Защо не мога да те виждам добре? Лицето ти все се променя.
— Твърде много време мина, откакто имах човешки облик за последен път. Потърпи още мъничко.
Силуетът замря, блещукащите светлинки около него бавно угаснаха и Кон вече седеше до тъмнокос млад мъж с кротки кафяви очи.
— Така по-добре ли е?
— Да. Това ли беше твоят облик приживе?
— На младини. Умрях след почти цял век земен живот.
— Защо сидите са съхранили душата ти?
— Имаха си свои причини. Сега ти ми кажи защо спаси сърнето.
Кон вдигна рамене.
— Беше се оплело в трънаците. Не можех да го оставя да умре.
— Както не можеше да изоставиш Риамфада ли?
Кон завъртя глава.
— Това е друго. Той беше мой приятел. Човек не изоставя приятелите си.
— Какво чувстваш сега?
Кон се усмихна.
— Благост. Толкова е приятно тук, но аз знам, че е само видение, а тялото ми още кърви в онази студена и мокра гора.
— Не — възрази събеседникът му. — То се изцелява, докато си тук. Ще намериш нови дрехи, оставени за тебе. И подарък от приятел.
— Моите приятели са мъртви — промълви Кон печално. Откри, че си представя трупа на Бануин със забитата в него кука, без да мрази убийците му. Въздъхна. — Какво ми отнехте?
— Нищо. Само те… отделихме от твоите по-човешки… подбуди. Иначе не би могъл да попаднеш тук.
— За кои подбуди говориш?
— Гняв, жестокост, омраза, жажда за мъст. Нямат място тук.
— Но аз съм си човек — натърти Кон. — Каква част от мен сте пренесли?
— Най-добрата — увери го странната фигура. — Твоя дух, свободен от тъмата на плътта.
Кон седеше на слънце с увереността, че за пръв път изпитва такъв покой. Взираше се в окования мечок.
— Защо е тук? И защо във вериги? Бездруго не може да помръдне.
— Конавар, веригите не са сложени от нас. Това са твоите вериги.
— Моите ли? Не разбирам.
— Мечокът е онази част от тебе, която не може да се появи тук. Веригите са сложени доброволно — от чувството за дълг, за отговорност, за чест. Без тях мечокът ще бъде само див и себичен убиец. Готов ли си да се върнеш в твоя свят?
Кон поумува. Тук всичко беше толкова мирно…
— Ако пожелая, мога ли да остана при сидите като тебе?
— Не — тъжно отговори фигурата. — Може би някой ден.
Кон не гореше от нетърпение да се озове отново в другия свят; поседя безмълвно, за да се наслади на умиротворението.
— Ако сидите наистина са свободни от омразата или гнева — попита накрая, — защо позволяват на Моригу да сее такова зло сред нас?
— Интересен въпрос, Конавар. Ето какво ще кажа в отговор — ти искаше слава и Моригу ти я даде. Ворна искаше да бъде обичана, да я приемат хората като една от тях. И това се случи. Защо смяташ стореното от Моригу за зло? Постъпките и на хората, и на сидите си имат последствия… които не винаги са желани от нас. Моригу предлага дарове. Ако някой мъж или жена реши да приеме дар от нея, нима трябва да си затваря очите за възможните последствия? Ти пожела слава. Но какво би се случило, ако бе поискал истинска и вярна любов или изцелението на Риамфада, или мир и разбирателство за твоето племе? Помисли за това. Онези, които жадуват за даровете на Моригу, винаги искат нещо за себе си — лична облага, известност, непобедимо майсторство с меча, красиви жени за постелята си. Винаги са себични. Не прибързвай да съдиш за онова, което не разбираш.
Гласът заглъхна. Светът се завъртя.
Събуди се и щом отвори очи, зърна наблизо кафявия кон, увисналата юзда опираше земята. Хармонията в душата му, споходила го в сякаш сънувания свят на сидите, изчезна тутакси. Спомни си преследвачите и дългите дни, през които бягаше от тях, схватките и убитите врагове. Спомни си и защо се случваше всичко това. Този път от мисълта за участта на Бануин яростта му се разгоря като пожар.
Подпря се да стане и видя, че на един плосък камък наистина има оставени нови дрехи за него. Риза от тъмна тънка кожа, мека като коприна, черен кожен панталон с колан от шарена змийска кожа, черни ботуши за езда, заздравени на няколко места със сребро. Смъкна своите съсипани дрехи и облече подарените му от сидите. Прилягаха точно по тялото му, както и очакваше. Отиде при коня, който го гледаше недоверчиво, заговори му тихо, вдигна полека ръка и го погали по муцуната.