— Купих го вчера от жената на един стопанин. Да го беше опитал топъл… Нищо не може да те засити по-добре от телешко с лук. — Паракс преглътна и избърса устата си с длан. — Да знаеш, имах предчувствието, че ще оцелееш в гората на талис. Виждам, че дори си получил дарове от тях. Нови дрехи и меч. Те са своенравни същества, но май си им симпатичен. Ще ми кажеш ли как изглеждат?
— Видях лице да се подава от кората на дъб, после сънувах, че говоря с мъж, чиито черти отначало не виждах добре, макар да седеше до мен на слънце. — Кон си пое дъх и добави: — Ловецо, няма да те убия.
— И това знаех — каза Паракс и се изправи. — Още преди дни разбрах, че не си главорез. Искаш ли да предам послание на Карак?
Изражението на Кон стана сурово.
— Стига му и първото.
— И аз го чух. — Ловецът се метна на седлото. — На запад и на север има конници. На твое място бих потеглил право на изток. Границата на пердиите е само на един ден път оттук. Там има град, край който се е разположила армията на Джасарай. Мисля, че при тях ще си в безопасност.
Обърна коня си и пое надолу по хълма. Кон го изпроводи с поглед.
После и той се качи на селото и тръгна на изток. Паракс беше прав. Кон не беше главорез. Но не това го бе подтикнало да остави жив възрастния мъж. Мразеше само пердиите. Хората, които бяха погубили приятеля му.
И щяха да платят с много кръв за това.
10.
Пълководецът Джасарай от Каменград обикаляше бавно по вътрешния периметър на бивака за тази нощ, очите му под тежките клепачи следяха всяко действие наоколо. Осем хиляди войници, разделени на групи, изпълняваха умело и привично предварително поставените им задачи. За няколко часа изграждаха укрепление, което би отнело на други няколко дни. Когато Джасарай минаваше наблизо, всички усещаха присъствието му и им се струваше, че погледът на светлосините очи се плъзга по тях като зимен ветрец, за да отсъди за бързината, точността и резултата от тяхната работа. Никой не рискуваше да погледне към генерала.
Вървеше, хванал ръце зад гърба си, слънцето се отразяваше в излъскания железен нагръдник на бронята му. Нямаше нищо внушително в осанката му. На ръст цяла педя под шест стъпки и по-скоро жилав, а не силен, Джасарай имаше слабото лице на аскет, късата му коса вече оредяваше на слепоочията и темето. Без броня приличаше на учител, какъвто си беше, преди да открие своето истинско призвание.
Всички негови войници знаеха историята на Книжника. На двайсет и осем години математикът и учител Джасарай бе призован в Трета армия по време на Първата гражданска война. Армията се командваше от Собиус. На Джасарай отредиха задълженията на интендант, защото вярваха, че неговите способности ще са най-полезни в сметките за броя каруци в обоза и количествата храна и припаси. Той не бе минал през военно обучение, но поиска да му дадат ранг на втори генерал, за да има нужната власт спрямо другите офицери. Изпълниха желанието му, та никой да не пренебрегва заповедите му. Джасарай се прояви блестящо на тази длъжност — Трета армия беше най-добре снабдената и въоръжената в цялата Република.
Уви, не беше най-добре командваната.
Враговете им надхитриха Собиус, разгромиха армията, унищожиха четиринайсет хиляди войници и само четири хиляди успяха да избягат. Повечето старши офицери загинаха и се наложи неопитният Джасарай да командва остатъците от армията. Войниците му отблъскваха успешно атаките на бунтовниците цели седемнайсет дни, докато пристигнат подкрепленията. Обърканите и наплашени управници на Републиката бяха готови да се предадат, но Джасарай тръгна начело на армията си в контраатака, разпиля войската на бунтовниците и плени двама от водачите им. Три хиляди бунтовници бяха разпънати на кръст, а водачите — обезглавени публично. На двайсет и девет години Джасарай вече беше неоспоримият герой на Републиката.
А на четирийсет и две — най-великият пълководец в цялата история на Каменград; почитаха го и се страхуваха от него навсякъде в техните земи, които си оставаха империя и под маската на република. Победоносните походи се редуваха един след друг с минимални загуби, имперските територии се разширяваха. А Джасарай ставаше все по-могъщ сред знатните хора на Републиката.
За своите войници Книжника беше бог, комуто се подчиняваха мигновено с преклонение и страх. Защото той беше пълководец, грижещ се неговите подчинени винаги да имат топла храна и да получават навреме заплатите си. Обмисляше всяко настъпление старателно и прозорливо и никога не излагаше армията си на ненужни опасности. Все достойнства, които обикновените войници ценят над всичко останало. Не се стряскаха много от суровата дисциплина в армията, въпреки че нерядко имаше бичувани и дори обесени. Почти всички наказания се налагаха за нехайство и леност, които можеха да струват живота на мнозина. Войниците разбираха добре това. Одобряваха и нежеланието на Книжника да се кичи с богато украсена броня и да носи оръжия, обсипани със скъпоценни камъни. Нагръдникът му беше железен, мечът — като на всеки войник, шлемът — от очукан бронз без пера. Рангът му личеше само по пурпурното наметало и по мозаечния под от каменни плочи, който слагаха в палатката му всяка вечер. Първата каруца от обоза пренасяше този сглобяем под в шест огромни сандъка.