— Щом Книжника иска да отидеш при него, или ще те набият с камшик, или ще те повишат — каза развеселеният Валанус.
Кон се загърна в наметалото си. Дъждът се просмукваше в платнището на палатката. Пламъчето на догарящата свещ затрепка, но Валанус поднесе фитила на друга към него. От по-ярката светлина влажната палатка изглеждаше почти уютна за миг-два. Беше дълга шест стъпки, широка четири и висока пет в средата. Крепеше я рамка от летви, на които имаше куки с две окачени торби, пълни с дрехи. Имаше и четири сгъваеми платнени столчета, от които можеше да се подреди тясно легло. На едно от тях бе струпана неустойчива купчина от нагръдник, шлем и предпазители за ръце и крака.
— Нали уж си му любимец — промърмори Кон. — Защо са ти дали палатка, която протича?
— Лош късмет — отвърна невъзмутимо Валанус, който не обръщаше внимание на капките. — Аз съм войник по неволя. Не произхождам от богато семейство. Затова не получавам нищо повече от обичайното. В повечето палатки е сухо. Утре ще се опитам да си намеря по-добра от тази. — Усмихна се още по-широко. — За Джасарай ще е забавно да те види как влизаш при него като мокър плъх.
— А защо каза, че може и да ме набият с камшик?
Валанус вдигна рамене.
— Книжника вика при себе си бойци от племената само по две причини — да ги накаже или да ги възнагради. С нищо не си заслужил наказание, затова мисля, че си привлякъл вниманието му с нещо.
— Може би — промърмори Кон неуверено. — Но никой от нас още не е направил нищо особено, само вървим, яздим и строим огромни укрепления, които изоставяме на другата сутрин. Кога ли пердиите ще решат да се бият?
— Когато са готови. И тогава ще ги победим, а ти ще се наситиш на възмездието. Остаран ми каза, че си истинско страшилище. Три схватки с пердии и още петима врагове, които си прибавил към разчистените сметки с тях. Знаеш ли как те наричат в конницата на гат? Демонския меч.
— Все ми е едно. Досега се натъкваме само на съгледвачите на пердиите. А сметките си с тях ще разчистя само когато заколя Карак.
Офицерът от Каменград вече не се усмихваше, в гласа му се промъкна печал.
— И очакваш, че със смъртта му ще се избавиш от скръбта?
— Или ще се избавя, или не — отвърна Кон и се вгледа в умисления Валанус.
— Някога имах приятел — каза накрая офицерът. — Много добър приятел. Плениха го, когато воювахме с трибанте. Те му извадиха очите, отрязаха му ръцете в китките и ходилата, после и топките. Когато го намерихме, още дишаше. Бяха запечатали раните му с врящ катран. — Валанус потръпна, овладя се и опита да се засмее. — Оттогава не се сприятелявам с никого. Особено с офицери и войници.
В бивака отекнаха четири удара по камбанка.
— Време е да отидеш при генерала — напомни Валанус. — Ако ти предложи награда, защо не поискаш нова палатка за мен? Или слуга.
— Имаш слуга. Видях го да разпъва тази палатка.
— Той е слуга на още седмина бедни офицери. Не мога да му давам бакшиши прекалено често. И затова…
Валанус посочи струйките, просмукващи се през платнището. Кон не каза нищо и се измъкна под дъжда. На запад блесна светкавица, скоро последва тътенът на гръмотевица. Оставаха три часа до полунощ. По това време на годината трябваше да е светло, но бурята покриваше земята като плътен воал. Кон тръгна през бивака, мина край конете, вързани в две редици муцуна до муцуна, после край каруците на обоза, след това се провря между кръглите палатки за войниците.
Палатката на Джасарай беше много по-голяма и светеше златисто от многото фенери вътре. Двама войници с копия пазеха отпред и почти не се мокреха под опънатия върху два пръта платнен навес. Щом Кон ги доближи, те кръстосаха копията си пред входа.
— Ти… какво… иска? — попита онзи отляво на келтско наречие.
— Поканен съм за разговор с генерала — отговори Кон на тургонски.
Стражът го изгледа учудено.
— Почакай тук.
Даде копието си на другия войник, шмугна се в палатката, излезе съвсем скоро и заръча на Кон да чака.
Младежът стоеше под дъжда все по-недоволен. Чуваше гласове от палатката, но в този шум не успяваше да разбере всички думи. След малко започнаха да излизат офицери, пръскаха се забързано във всички посоки. Все още не го викаха да влезе. Ядоса се и вече мислеше дали да не се махне, когато чу нечий глас отвътре.
— Сега можеш да влезеш — каза му стражът отляво. — Има тръстикова изтривалка. Постарай се да почистиш калта от подметките си. Генералът не обича да му цапат мозайката. Остави меча и кинжала тук. Не пускаме вътре никого с оръжие.
Кон свали през глава ремъка и му даде оръжията си. Влезе и едва сдържа смеха си, щом видя разликата с палатката на Валанус. Мозаечният под беше подреден съвършено, състоеше се от малки бели квадрати около тъмната глава на пантера. Завеси скриваха задната част, където сигурно беше постелята на пълководеца. Седем ярки фенера осветяваха всичко, окачени на куки в рамката. Под тях имаше шест дървени стола с облегалки за ръце и кадифени възглавници и два богато бродирани дивана около дълга, красиво резбована маса от дъб. Имаше и голям железен мангал, пълен с жарава, и няколко дебели килима. Генералът, облякъл обикновена бяла туника до коленете, се подпираше на лакът върху единия диван. Изглеждаше най-неподходящият човек да предвожда армия.