— Ела по-наблизо — каза Джасарай.
Кон си изтри ботушите на тръстиката и отиде в средата на палатката. Свали подгизналото си наметало и го пусна на пода. Застана в приятната топлина до мангала с жаравата.
— Можеш да седнеш.
Пълководецът посочи отсрещния диван.
— Дрехите ми са мокри и опръскани с кал — каза Кон. — По-добре да стоя прав.
— Разумно решение — одобри Джасарай. — Разкажи ми за Бануин.
— Познавахте ли го? — отвърна с въпрос Кон, за да прикрие изненадата си и да спечели малко време.
— Той беше и мой учител, и мой ученик — каза пълководецът. — Прояви се блестящо и в двете роли.
— Не знаех — призна младежът. — Често говореше за вас, но не ми е казвал, че сте приятели.
— Казах „учител“ и „ученик“ — напомни с досада Джасарай. — Не споменах приятелство. Отбягвай необоснованите предположения. Чух, че е живял сред твоите сънародници… и дори се оженил.
— Да, вярно е и едното, и другото.
— Според тебе какво го привличаше в земите на риганте?
— Той казваше, че обича планините и дивите гори, уханието на бор и пирен. На какво ви е учил?
Пълководецът пренебрегна въпроса.
— Защо Бануин е решил да ти преподава моите теории за войната?
— Искаше да разбера величието на вашия народ — уклончиво каза Кон.
— Едва ли. Доколкото си спомням, не беше почитател на нашите завоевателни стремежи. Известно ли ти е, че той беше генерал по време на гражданската война?
— Не, но се досещах, че е бил войник.
— Той беше умел пълководец, подчинените му го уважаваха, а враговете се страхуваха от него. Човек, напълно лишен от суетност. Макар че в началото бях негов ученик, когато станах негов командир, той изпълняваше моите заповеди безпрекословно. Рядко се срещат хора като Бануин. Но и той си имаше недостатъци. Умът му беше пълен с абстракции — чест, благородство, доблест, съвест. Обръщаше прекалено много внимание на незначителни неща. Човешката същност, загадката на душата, желанието за промяна и изкупление. Добро и зло, праведно и грешно — тези абстракции господстваха и в мислите, и в постъпките му.
Кон не разбра някои от думите. Говореше с лекота тургонски, но Бануин не го бе научил какво означават „абстракции“ или „изкупление“. Но щом са били ценни и важни за него, значи трябваше да са ценни и важни и за Кон. Подбра думите си много внимателно.
— Аз не знам вашия език… толкова добре, че да… — пак се запъна — … да обсъждам такива въпроси. Знам обаче, че Бануин беше добър човек… може би велик човек. Обичаха го хора от народ, сред който не се бе родил. Винаги ще почитам паметта му.
В студените светли очи на Джасарай се мярна почти недоловимо раздразнение.
— Да, да, хората обичаха Бануин. И аз го харесвах посвоему. А вестта за неговата смърт ме изпълни с неочаквано силна скръб. Той каза ли ти защо напусна армията?
— Не. Никога не е говорил за това.
— Жалко. Отдавна недоумявам за причините толкова способен мъж да стане пътуващ търговец.
— Този живот му допадаше — срещите с нови хора, пътешествията в нови земи.
— Да, той умееше да се погажда с хората. Никой не оспорва това.
Джасарай посочи голяма сребърна кана с вода. До нея имаше една-единствена чаша. Не продума, но с този жест показа недвусмислено какви са отношенията им. Въпреки че бе поканил Кон като гост, го смяташе за един от подчинените си. Младежът реши, че точно сега не е благоразумно да се репчи. Прекрачи веднага към масата, наля вода в чашата и я поднесе на генерала. Джасарай я взе, без да благодари, но се усмихна.
— Бануин имаше дарбата да открива способни хора. Затова се питам и какво се крие в тебе, Конавар. Какви заложби е видял в тебе, защо е решил да те обучава? Да не си син на вожд или крал?
— Не. Моят баща е бил ловец на коне, а пастрокът ми отглежда добитък.
— Но на седемнайсет години ти вече си се прочул във вашите земи. Така ми казаха. Бил си се с мечок, макар че си имал само нож. Освен това си влязъл в главния град на пердиите, отмъстил си на търговеца, заради когото убиха Бануин, а после си убил шестима от преследвачите. За бойците от племето гат си се превърнал в мрачна легенда. Всички мъже от твоето племе ли са такива бойци?