— Джасарай каза, че Бануин бил и негов учител, и негов ученик. Можеш ли да ми обясниш смисъла на думите му?
— Да, мога. Когато призовали Книжника на военна служба, той не знаел нищо за армията, макар че бил вещ в математиката и снабдяването на войските. Възложили на Бануин да му обясни устава, правилата на подчинението и подобни елементарни неща. Както сам си се убедил, умът на Джасарай е попил всичко това.
Утринният вятър се обърна и понесе дима от пламтящите изкопи към бивака.
— Две хиляди убити, а нищо не постигнаха — поклати глава Кон. — Напразно похабен живот.
— Тези племена на нищо не могат да се научат — потвърди Валанус. — Нападат с огромни сили, надяват се да ни смажат. Не знаят друг начин да воюват. Не са организирани, нямат истински офицери, не е ясно кой на кого заповядва. Планът им за битката е все един и същ — ей там са враговете, хайде да ги връхлетим, пък каквото ще да става. Напразно похабен живот, както каза ти.
— Ти какво би направил, ако беше на мястото на Карак?
Валанус се ухили.
— Щях да се предам и да се закълна във вярност на Каменград. Не може да ни победи. Никой не може. След нападението снощи и неговите бойци вече знаят тази истина. Сега ще си говорят колко сме корави, колко смъртоносни. Страхът им ще се засилва. Към края на лятото ние вече ще строим градове от камък в земите на пердиите, ще доведем хиляди преселници. Обещани са ми десет парцела от най-плодородната земя, които мога да задържа или да продам.
— Мисля си, че сега би ги заменил за една палатка, която не протича — подкачи го Кон.
— Сам не знаеш колко си прав… — въздъхна офицерът.
Остаран щеше да умре всеки момент. Не се съмняваше и за миг. А това го вбесяваше по две причини. Първо, това беше поредната схватка между малобройни отряди, а не величава битка. Второ, Демонския меч го бе предупредил да не напада безразсъдно.
Остаран съсече напиращ враг през лицето и прескочи мъртвия си кон в опит да стигне до малко по-просторно място за последния бой. Хвърлено копие разкъса плата на ризата му и одраска дълбоко рамото. Мъж с меч се втурна към него. Остаран отби яростния замах, пристъпи и заби чело в лицето на противника, който залитна назад слепешком.
Слънцето сияеше в ясното небе, подухваше освежаващ ветрец, понесъл уханието на трева и борове. Той вдиша с пълни гърди. „Ах, хубав е животът!“ Тези пердии поне знаеха колко е важно боецът да има чест, нападаха го един по един, за да подложат на изпитание и неговата смелост, и своята. Поредният враг хукна към него. Остаран скочи високо и го изрита в гърдите. Втори го доближи вихрено отляво. Остаран пое удара с малкия щит на лявата си ръка и удари косо със сабята. Онзи се метна назад, спъна се в убития кон и се стовари тежко на гръб.
Остаран дръпна рязко брошката си и остави черното наметало да се надипли на земята. Носеше заоблен бронзов шлем и плетена ризница до средата на бедрата, също и бронзови предпазители под коленете като офицерите от Каменград. Ризницата му тежеше, но го предпазваше от най-страшния кошмар — изкормващ удар в корема. По-големият му брат бе умрял от такава рана и Остаран бе решил, че няма да си навлече такива непоносими мъки.
Пак вдиша дълбоко. Прекрасен въздух. Към него тичаше боец с копие. Остаран изчака до последния миг, завъртя се встрани и го халоса с ефеса на сабята по брадичката. Воинът се свлече в несвяст.
Настроението му ставаше по-ведро. Нападението не изглеждаше чак толкова безразсъдно. Бе повел трийсет конници от своето племе срещу малка група пешаци пердии… и се натъкна на многоброен отряд, скрит в гората. Поне стотина врагове изскочиха с диви вопли, които подплашиха конете. Остаран изсвири с рога сигнала за отстъпление. Неговите хора обърнаха конете, за да се откъснат от противника, и тогава се намеси лошият късмет — стрела прониза коня на Остаран в гърдите. Вождът от гат скочи навреме от седлото и кресна:
— Елате да умрете, окаяни курвенски копеленца!
Отвсякъде дебнеха мъже с червена боя по лицата. Знаеха, че накрая ще се разправят с него.
Чу тропот на много копита. Отклони прав удар на меч и цапардоса с юмрук противника, който се олюля и падна. Чак тогава рискува да погледне наляво.
Двайсетина конници се носеха гръмовно към него и разпръскваха враговете. Яздещият отпред Демонски меч протегна надолу лявата си ръка. Остаран се хвърли натам, хвана китката на младежа и скочи на коня зад гърба му. Конавар тутакси завъртя животното в обратната посока, другите го наобиколиха, за да ги пазят, и отрядът се отдалечи в галоп от тичащите към тях пердии.