Един от бойците на Остаран ги доближи, хванал поводите на резервен кон. Вождът се прехвърли на празното седло, изрева диво и размаха сабята над главата си. Демонския меч му се смееше. Още четирийсетина конници се присъединиха към тях. Остаран вече имаше почти седемдесет ездачи и ги поведе във втора атака.
Пердиите се разпръснаха и побягнаха към гората. Остаран прегази двама и се върна в лек тръс към Конавар, който чакаше на своя висок кафяв кон.
— Благодаря ти, боецо от риганте — каза му Остаран. — Бях се примирил, че вече ще пирувам на трапезата на Таранис. Ех, колко хубав е животът!
— Ако не ме лъже паметта — отвърна Конавар, — Книжника настоя да избягваме тези схватки.
— А, да. Бях забравил.
Остаран се приближи до мъртвите и умиращите и слезе от коня. Довършиха набързо трима пердии, които бяха ранени твърде зле. На леко ранените позволиха да си вземат оръжията и да се замъкнат към гората. Удареният с ефеса на сабята беше само зашеметен и тъкмо се освестяваше.
— Според мен Книжника би искал да му заведем жив пленник — обади се Конавар.
Остаран вече опираше ножа в гърлото на поваления враг, но изви глава към Демонския меч.
— И този е келтой. Вярно, не е от моето племе, но проклет да съм, ако го дам на платените мъчители на Джасарай. Бездруго няма да научат нищо от него. — Вторачи се в безпомощния мъж.
— Няма да се разприказваш, нали? — Онзи само завъртя глава. — Видя ли? — натърти Остаран, хвана за ръката врага и го изправи. — Иди да намериш приятелите си.
Пощаденият мъж се огледа, намери падналия си меч, взе го и тръгна унило към гората.
Конавар клатеше глава, очите му блестяха ядосано.
— Странна война е тази — каза той. — Защо го остави жив?
— Така трябва да се воюва — поучително изрече Остаран. — Мъж срещу мъж. Наравно. Храбри сърца, свиреп сблъсък и милосърдие от победителя. А войниците на Каменград не воюват славно. Те са като свлачище по планински склон. Няма герои, само зли гибелни пълчища, които премазват всичко по пътя си. Те са ми противни, казвам ти го съвсем искрено.
— И защо воюваш на тяхна страна?
Остаран се ухили.
— Защото пердиите са ми още по-противни. Нагли мръсници.
— Имаш кръв по лицето — каза Конавар.
— Не е моя, слава на Даан.
Остаран се избърса с ръка. После вдигна края на ризницата си, бръкна в едно джобче на туниката, извади гребенче от кост и грижливо среса дългите си мустаци.
— Как изглеждам?
— Несравним хубавец. А сега ще потърсим ли някакви следи от вражеската армия?
Остаран отиде при него и сложи ръка на рамото му.
— Млади ми Конавар, от мен да знаеш, че си ненужно сериозен. И да научим къде са, и да не научим, нищичко няма да се промени. Това е тяхната земя. Те ще ни намерят. Ще се сражават и ще умрат. Каменната армия е непобедима.
Конавар не продума. Яхна пъргаво коня си и го подкара покрай гората, но внимаваше да е извън обсега на притаили се стрелци. Остаран го изгледа, взе си наметалото, възседна своя кон и се върна при хората си. Дори буйната черна брада на брат му Арикс не можеше да прикрие смущението, изписано на лицето му.
— Как тъй младокът от риганте беше начело на атаката, с която ме спасихте? — обърна се вождът към още по-едрия от него мъжага.
Арикс сви рамене, не го поглеждаше в очите.
— Де да знам, братко. Просто ни поведе. Това е. — Изведнъж се усмихна. — Но поне всичко свърши добре, нали?
Неколцина от мъжете наоколо се разсмяха. Остаран не се смя с тях.
— Щом съм жив, да. Но щом аз не бях с вас, ти трябваше да ги предвождаш.
— Това не ми допада — възрази Арикс. — А и Демонския меч се справя по-добре.
— Справял се по-добре… — повтори Остаран ехидно. — Той не е един от нас. Той е чужденец. — Изви се на седлото и посочи друг ездач с черно наметало. — Даран, ти защо тръгна след него?
— Защото той ни заповяда — отговори червенокосият Даран. — Оста, ти не искаше ли да те спасим?
— Исках, тъпако. Просто се опитвам да разбера как един недорасъл младеж от риганте е наложил волята си на цял отряд бойци гат.
— Приляга му, както каза и Арикс — обясни Даран. — Нали и миналата седмица той ни заповяда да спрем пред брода? А на другия бряг ни чакаше засада. Щяхме да се натъкнем на тях като слепци.
Още двама-трима закимаха.
— Май ще ви хареса, ако прехвърля на него задълженията на Арикс? — присмя им се Остаран.
— Добре си го измислил — съгласи се Арикс.
— Млъкни, братко. Пошегувах се.
— Но наистина ще е по-добре — настоя Даран. — Тоест… да, Арикс ми е приятел, но не го бива за водач, нали?