— Слушам, господин генерал. Ще се погрижа да го получи.
— Добре. Добре… Радваш ли се, че скоро ще видиш Каменград?
На Барус видимо му олекна, престраши се да погледне пълководеца си в очите. Усмихна се.
— Да. Ще се сгодя. Ще се оженя за моето момиче на Празника на зимното слънце.
— Отдавна ли я познаваш?
— Да, господин генерал. Познаваме се от деца. Избрахме се взаимно.
— Казват, че така е най-добре — кимна Апий. — Пожелавам ви щастлив живот заедно.
Преди Барус да отвори уста, зърнаха боец в черно от племената — слизаше на кон по склона на изток от тях.
— Това е Конавар — каза младият офицер. — Конниците на гат го наричат Демонския меч. Според тях проявявал мистични сили в битките.
— Няма нищо мистично в изключителния боец — увери го Апий. — Силна десница и храбро сърце. И малко късмет, когато му е най-необходим.
Сложи си шлема и затегна ремъка под брадичката. Конникът яздеше бързо и това не предвещаваше нищо добро. Нападение ли предстоеше? Апий се надяваше да не е така. Трудно би отблъснал цялата варварска армия само с три хиляди войници, докато го подкрепи следващата Пантера.
Конавар спря пред двамата офицери и скочи от седлото. Апий погледна разноцветните му очи и веднага забеляза засъхналата кръв по туниката и панталона му.
— Къде беше сражението?
— На около миля оттук, генерале. Нищо повече от сблъсък между малки отряди.
— Колко далеч на север са отстъпили войските на пердиите?
— Според мен не са на север. Измамиха ни. Само стотина мъже от племето са дошли насам, за да оставят лъжливи следи. Мисля, че Карак се е промъкнал на изток и е скрил армията си. Освен това съм убеден, че днес ще нападне от засада походната колона на генерал Джасарай.
— Значи смяташ, че цялата армия на пердиите е зад нас?
— Да, генерале. Около петдесет хиляди бойци.
— И все пак е възможно да грешиш?
— Възможно е да не съм преценил правилно момента, когато ще нападнат — призна Конавар. — Но вече знам, че армията на Карак не е на север. И не се сещам за нито една друга причина да си послужи с тази хитрост. Той е намислил да изненада Джасарай.
Апий се замисли.
— Има обръч от съгледвачи около колоната. Невъзможно е да изненада Джасарай.
— Съгледвачи от гат — намеси се Барус. — Дори ако са на правилното разстояние от колоната, което ще е цяло чудо, генерал Джасарай ще има само няколко минути да престрои войниците за отбрана.
— Той се придвижва с две Пантери, третата е на един час път от тях — напомни Апий и погледна Конавар. — Къде е Остаран?
— Изпратих го да събере всичките си отряди и да тръгне с тях на юг. Пръснати са на голямо разстояние, но май ще имаме към хиляда конници. Зависи точно къде ще нападне Карак.
— Всичко това е похвално, младежо… ако си прав. Но ако бъркаш, ще оставиш моята Пантера без кавалерийско прикритие, значи ще бъдем уязвими при нападение на превъзхождащ по численост враг. Помисли ли за това?
— Генерале, тук няма да ви нападне никаква армия — твърдо каза Конавар. — Вече знам това. Според мен изборът пред вас е ясен — или довършвате укреплението, или отивате да помогнете на Книжника. Вие си знаете какво ще решите. Аз тръгвам на юг.
Племенният боец се метна на седлото и подкара коня си в галоп.
— Какво мислите, господин генерал? — попита Барус.
— Струва ми се, че той е способен младеж. И ако е прав, заплахата за Джасарай е много голяма.
— Какво ще правим?
Апий не отговори. Ако се придържаше към получените заповеди, трябваше да охранява избраното място и да чака следващата Пантера и Джасарай.
Ако тръгнеше с войниците си на юг и се окажеше, че Конавар се е заблудил, щеше да се превърне в посмешище.
Но ако Конавар беше прав…
Скрит зад дърветата в края на огромната Авелинска гора, Карак стоеше в кралската колесница и наблюдаваше отдалечения на половин миля път. Каруците напредваха бавно под охраната на много войници. Карак погледна наляво. Хиляди пешаци с боядисани в червено лица чакаха безмълвно. Вдясно се бе проточила почти на една миля конницата му — три хиляди ездачи. На тях бе заповядано да убият коларите и да лишат Каменната армия от припаси.
Кралят плъзна ръка по челото си, за да избърше потта. Наближаваше пладне и в гората ставаше непоносимо задушно. Карак се настани на извитата седалка до най-големия си син Аракар, който щеше да кара бойната колесница днес.
— Кога започваме, татко? — прошепна четиринайсетгодишното момче.
— След малко — обеща Карак и разроши русата му коса.