Конавар скочи в движение от седлото и се втурна към него. Карак стана и извади меча си.
Конавар веднага разбра, че е срещнал силен и бърз противник. Остриетата се блъскаха свирепо, наложи се да отстъпи пред неудържимия натиск на Карак. Но в главата му витаеше споменът за трупа на Бануин, провесен на кука насред столицата на пердиите. Двайсетина гвардейци ги наобиколиха в кръг.
— Мой е! — кресна Карак. — Оставете ми го да му изтръгна сърцето!
Нападна отново, Кон отби и с насрещен удар го рани в рамото. Кралят изсумтя и се отдръпна. Този път Конавар започна да го изтласква назад, мечът на сидите проблясваше под следобедното слънце. Карак посрещаше умело всеки удар, но годините и умората вече му тежаха. А Конавар усещаше нов прилив на жестоко въодушевление; притисна отново краля, за да го довърши. Карак обаче го изненада с бясна атака. Остриетата застъргаха, притиснати едно в друго, лявата ръка на краля халоса с все сила Конавар по бузата и го запрати крачка назад. Мечът на Карак профуча в дъга към шията му. Конавар приклекна пъргаво и оръжието на сидите прониза краля в корема. Конавар се изправи, заби меча до дръжката и върхът щръкна от гърба на Карак.
— Това ти обещах, жалко курвенско изчадие! — изсъска Конавар в лицето му. — Дано духът ти гори в езера от огън!
Карак се отпусна безсилно, Конавар го блъсна и издърпа меча. Кралят падна на колене. Конавар замахна с такава ярост, че сряза дебелия врат на Карак и главата се търкулна в тревата.
Конавар се завъртя да огледа кръга от конници и извика:
— Кой е следващият?
Един обърна коня си и се отдалечи. Другите го последваха.
И тогава той погледна към битката на пътя. Бойците на пердиите бягаха към гората. От север настъпваше Пантерата на Апий в боен строй. От юг настъпваше последната Пантера от походната колона.
Чу тих стон. Кочияшът още беше жив. Кон извади кинжала си, измъкна копието от гърба му и обърна с крак тялото по гръб. Вдигна ножа за удара на милосърдието… но видя уплашените очи на момчето, което попита:
— Къде е баща ми?
Кон прибра оръжието в канията. Имаше кръв и по гърдите на момчето, където бе излязъл върхът на копието. Този хлапак приличаше малко на Брефар…
— Къде е баща ми? — повтори раненото момче.
Закашля се и по устните му изби кървава пяна.
— Кралят ли е твой баща?
— Да. Най-великият воин на пердиите. Къде е той?
— Ей там — махна с ръка Кон и седна до умиращото момче.
— Може ли да го повикаш?
— Не ми се вярва да чуе. Как се казваш?
— Аракар. Свечерява ли се?
Кон плъзна длан над очите му. Зениците не помръднаха, клепачите не примигнаха.
— Да, вече се свечери. Почини си, Аракар. Поспи.
Момчето затвори очи. Туниката му беше подгизнала в червено, но от раната вече не изтичаше кръв. Лицето белееше, главата се килна немощно. Кон опипа пулса на шията му. Усети няколко слабеещи удара. После те спряха.
Валанус дойде да седне от другата страна на трупа.
— Ти извоюва своето отмъщение, Демонски меч.
— Да, отмъстих.
— Не личи това да те радва, приятелю.
Кон се изправи тромаво и огледа бойното поле. Хиляди тела покриваха земята около мястото, където се бе строило защитното каре, а по средата се виждаха и стотици убити войници от Каменната армия.
Гарваните вече кръжаха над пътя. Кон се отнесе в мислите си към зелените хълмове на риганте, към величавите заснежени върхове на Кайр Друаг, към спокойния и отмерен ритъм на живота в Три потока.
— Наситих се на клане — въздъхна той.
— Жалко — въздъхна Валанус. — Истинското клане ще започне тепърва.
Неспокойни сънища измъчваха Кон през тази нощ. Видя Бануин седнал до поток, говореше с някакъв юноша. И двамата се усмихваха, радваха се, че седят заедно до водата. Кон се опита да изтича при тях, но краката му натежаха, само се тътреше мудно. Бануин го видя, стана, хвана момчето за ръка и се отдалечи. „Аз съм — Конавар. Отмъстих за тебе!“ — кресна Кон. Бануин само се озърна печално. Не каза нищо. Хлапето също се огледа и Кон видя, че е твърде младият кочияш на бойната колесница, когото бе убил с копието. Около тях се сгъсти мъгла и двамата изчезнаха от погледа му.
Събуди се облян в студена пот. Гадната миризма на изгаряща плът сякаш лепнеше по палатката. Джасарай знаеше, че заради гниещите трупове плъзват болести, и винаги заповядваше да бъдат изгорени след битката. Този път имаше толкова мъртъвци, че се наложи да изкопаят цяла дузина големи трапове. Щяха да поддържат огньовете в тях цяла нощ.