— Сънувах… — запъна се Кон. — Поне ми се стори, че е сън.
Разказа ѝ за Бануин и момчето, което бе убил.
— Нищо повече от сън — увери го старицата. — Не е било видение.
— Уверена ли си в това? Много тъжно ще е да знам, че Бануин ми е обърнал гръб.
— Уверена съм. Духът на Бануин се пренесе над водите и напусна света на хората.
— Значи не е видял моето отмъщение?
— Не го е видял. А ти би ли искал да го види?
Кон завъртя глава.
— Това щеше да го наскърби.
— Предстоят случки, които биха го наскърбили много по-силно.
— За какво намекваш?
— Ворна носи детето му в утробата си. И двамата ще умрат. Плодът се е обърнал напреки в корема ѝ и никой наблизо няма вещината да ги спаси.
— Не! — възкликна Кон. — Не бива да е така! Толкова е несправедливо…
— Несправедливо ли? — засмя се Моригу. — Къде си виждал справедливост в този жалък човешки свят? На бойното поле, където са натъркаляни трийсетина хиляди трупа? В домовете на техните вдовици? В очите на техните сираци?
Кон млъкна, после се взря в древното лице.
— Ти можеш да я спасиш. И нея, и детето. Ти си от сидите.
— А защо ще ми хрумне такава прищявка?
— Веднъж ми каза, че мога да поискам дар от тебе.
Моригу се усмихваше.
— Обмисли това по-добре, дете. Да, казах. Можеш да поискаш богатство или здраве до дълбоки старини. Можеш да поискаш силни синове или любяща съпруга. Бих могла дори да ти даря Ариан. Ето и още нещо, над което да умуваш — мога да ти даря победа над Каменната армия. Можеш да спасиш живота на хиляди хора, Конавар. На цяло племе. Ами ако без този дар труповете на риганте също изгорят в такива трапове?
— И дотам може да се стигне — каза Кон. — Сега ми отговори — ще помогнеш ли на Ворна и на нейното бебе?
— Преди да чуеш „да“ или „не“ от мен, имам още въпроси към тебе. Ами ако детето се роди болнаво и умре след броени дни? Ами ако заразна болест отнесе Ворна след броени седмици? И тогава ли ще смяташ, че си е струвало да поискаш този дар?
— Знам отдавна, че твоите дарове са като двуостър кинжал. И когато хората те молят за радост, ти им даряваш горест. Но ако ми обещаеш, че няма да постъпиш лукаво с Ворна и детето, те моля отново да им помогнеш.
— Нали знаеш и че някой ден ще дойда при тебе, за да си платиш за моята помощ?
— Ще си платя, каквато и да е цената.
— Щом е тъй, желанието ти ще бъде изпълнено, Меч в бурята.
Руатан дръпна юздите и спря на билото. Пред погледа му се откриваше Сияйна вода — селище на паноните, построено по западния бряг на Дългото езеро. Оттук виждаше седем корабчета с високи носове, повлекли след себе си рибарските мрежи, и високите черни пещи за опушване на риба, стърчащи като стражници на брега. Арбон чакаше до него.
— Твърде късно е да се връщаме — изсумтя той и приглади прошарената си коса.
— Не ми е хрумвало да се връщам.
Поведоха дванайсетте коня по склона. Нямаше стени около Сияйна вода, десетките къщи бяха пръснати нарядко сред ниви и зеленчукови градини. Въпреки горещината Руатан взе сгънатото зад седлото наметало на сини и зелени карета и го сложи на раменете си. Арбон поклати глава навъсено и последва господаря си към селището, което за него си беше вражеско.
Хора излизаха от къщите или спираха работата си, вторачваха се в тях, после тръгваха подире им към Големия дом на местния леърд.
В ясния ден нямаше дори повей да вдигне прахоляка под копитата на конете. Руатан гледаше право напред чак докато спря пред Големия дом — едноетажна постройка с мрачен вид, дълга петдесетина стъпки, със затворени капаци на прозорците под дебелия сламен покрив. Двойната врата изскърца и излезе мъж на средна възраст. Зад него застанаха петима по-млади мъже. За Арбон беше очевидно, че са синове на първия — все същите тежки чела, все същите плоски грубовати лица. Пастирът бе чувал много истории за Рибарския леърд и не намираше нищо добро в тях.
— Аз съм Руатан от племето риганте — представи се неговият господар.
Тълпата замърмори и Арбон усети още по-тягостно, че е с гръб към всички тези хора. По гърба му се стичаше пот, ръката му сама припълзя към дръжката на ножа.
— Чувал съм това име — отвърна Рибарския леърд и опипа черната си брада. — Руатан Бясното куче. Руатан Убиеца.
— Не се е случвало да убия мъж, който не държи меч — безстрастно изрече Руатан. — Но както и да тълкуваме стореното от мен, дойдох да предложа кръвнина на опечалените.