— Значи признаваш, че си убиец?
Руатан не отговори веднага. Арбон знаеше, че му е трудно да се овладее.
— Признавам, че умряха мъже, които не беше нужно да умират. Признавам охотно и че при първия опит на хора от вашето племе да откраднат мой добитък можех да се отнеса не чак толкова сурово с тях. Но не го направих. Умряха още четирима от вашите младежи и аз искам да се сложи край на тази вражда. Не желая да убивам още мъже от племето панони.
— И не желаеш да бъдеш убит — вметна Рибарския леърд.
— През живота ми мнозина са се опитвали да ме убият. Както виждаш, днес стоя пред тебе. Смъртта не ме плаши, рибарю. Не дойдох да спася своя живот. Дойдох да спася живота на вашите младежи, които досега не показаха, че са умели бойци. Не ги укорявам за това, не ми се нрави да хуля мъртвите. Само казвам истината, потвърдена от тяхната смърт. Аз съм Руатан, Пръв воин на племето риганте. Не намирам радост в клането на неопитни момчета. — Вдиша бавно и дълбоко, за да се успокои. — Доведох дванайсет породисти коня и ги предлагам като кръвнина за семействата на убитите. Ще разрешиш ли да говоря с тях?
Рибарския леърд се усмихна неприязнено.
— Ако ще да си убиец, Руатан, поне личи, че зачиташ обичаите. Давам ти разрешението си. Слез от коня и ела в моя дом. Ще изпратя човек да доведе семействата.
Руатан стъпи на земята, свали меча си от колана и го подаде на Арбон.
— Чакай тук с конете.
— Добре, господарю — още по-намръщено каза Арбон.
Руатан отиде при Рибарския леърд и се поклони. Местният владетел се дръпна, за да влезе той в Големия дом, и го последва със синовете си. Устата на Арбон съхнеше, сърцето му биеше ускорено, но лицето му изразяваше само лека скука. Излезе вестоносец и се промуши през гъмжилото. След малко дойдоха три жени в черно, придружени от петима младежи.
Арбон почака на седлото, накрая слезе и си разкърши гърба. Възрастна жена му донесе чаша вода, която той взе с поклон и изпи водата на един дъх.
— Сърдечни благодарности, майко.
— Не съм ти майка, прасе такова! — сопна се старицата. — Но гостоприемството е свещено.
Арбон се поклони отново и върна чашата.
— Така си е.
Друга жена му даде къшей хляб и парче пушена риба. Времето минаваше бавно и слънцето вече клонеше към залез, когато вратата се отвори. Първо излязоха жените с черни дрехи, после младежите, накрая Руатан, Рибарския леърд и синовете му.
Руатан доближи Арбон и каза:
— Споразумяхме се. Но трябваше да обещая на техния владетел един разплоден бик и десет телета за клане.
Откъм брега тичаше още един младеж, висок и строен, с черна коса и светли очи.
— Какво става тук? — извика той невъздържано.
— Твърде незрял си, за да изслушаме и тебе — грубо отвърна Рибарския леърд. — Приехме почтено предложение. Край на кръвната вражда.
— Край ли?! — кресна младежът. — Никакъв край! Този касапин закла братята ми. — Извъртя се към петимата до жените. — Как можахте да се съгласите? Кръвта на шестима попи в земята. Ваши близки. Ваша кръв! Никога няма да се оженят, никога няма да отгледат синове. Нима струват няколко жалки кончета? Кръвта зове за кръв. Техните души жадуват справедливо възмездие.
— Затвори си устата! — изръмжа Рибарския леърд. — Нищо ли не разбираш? Твоите братя умряха в битка. Никой не ги е издебнал в тъмното, никой не им е прерязал гърлата, докато са спали. Изправиха се срещу враг, който ги победи. Този враг прояви похвална смелост, като дойде тук. Прояви и уважение към нас, спази обичаите на народа келтой. Но има и нещо по-важно, момченце. Аз съм твой повелител и ти казвам, че с тази кръвна вражда е свършено.
Младежът постоя смълчан, после се втурна към лодката си. Рибарския леърд пристъпи към двамата мъже от риганте.
— Изпрати ми добитъка, но не идвай повече, Убиецо Руатан. Вече не си добре дошъл в земите на паноните.
Руатан кимна и не каза нищо. Яхна коня си и пое по обратния път. Тълпата се дръпна, за да мине. Арбон му върна меча и Руатан окачи ножницата на колана си.
— Свърши ли се? — промърмори старшият пастир.
— Не и докато е живо онова момче. Някой ден ще дойде да отмъщава и аз ще го убия. И всичко ще започне отначало.
— Значи жалко за конете.
— Не — възрази Руатан невесело. — Те са отплата за кръвта. Аз сложих началото на враждата, когато убих онези двамата. Позволих на гнева да се наложи над разсъдъка. Каквото засях, приятелю, това жъна.
12.
Едната от трите лампи в спалнята в къщата на Бануин изсъска и угасна.
Родилните мъки на Ворна продължаваха от четиринайсет часа. Два пъти загуби съзнание през последния час. Мерия и Ериата започваха да се отчайват. Мерия бе помагала при четири раждания, но за пръв път виждаше изпаднала в такова затруднение жена. Помоли да повикат Ериата, която знаеше за билките почти колкото Ворна. Земната жена коленичи до постелята, огледа и опипа внимателно родилката.