— И аз видях репортажа — каза Ван Дам при влизането си в Овалния кабинет. — Обществеността ни залива с протести по този повод.
— Мръсни варвари — изруга Райън в момента, когато Роби Джексън пристигна за сутрешната сводка на разузнаването.
— Ще се вдигне голяма врява, Джак. Сигурен съм, че и баща ми е видял предаването, а днес той ще отслужи литургия в църквата на Джери Патерсън. Ще бъде много внушително, Джак — увери го вицепрезидентът.
— От Си Ен Ен ще го предават ли пряко?
— Можеш да бъдеш сигурен — отвърна Роби. Райън се обърна към началника на кабинета.
— Хайде Арни, слушам те.
— Не, първо искам да чуя теб, Джак — каза Ван Дам. — Какво ти е мнението?
— Мисля, че трябва да запозная обществеността с него. Може би на пресконференция. Ще кажа, че сме свидетели на грубо нарушение на човешките права, още повече, че те имаха нахалството да го направят пред очите на целия свят. Ще кажа, че Америка не може да има делови отношения с хора, които действат по такъв начин, че търговските връзки не ни оправдават и не могат да бъдат основание да потъпкваме открито принципите, върху които е създадена нашата страна, ще изтъкна, че трябва да преразгледаме изцяло отношенията си с КНР.
— Не е лошо — отбеляза началникът на кабинета, усмихвайки се като учител на ученика си. — Можеш да се обадиш на Скот, за да видиш дали няма да ти предложи още идеи и варианти.
— Добре — кимна Джак. — А сега да се върнем на въпроса как ще реагира обществеността.
— Първоначалната реакция ще бъде много гневна — отговори Ван Дам. — Това, което видяхме по телевизията, беше много грозно и ще предизвика ответна спонтанна реакция у много хора. Ако китайците имат достатъчно разум да покажат, че съжаляват, след време нещата ще се поуспокоят. Ако не го направят — Арни се намръщи, — имам лоши предчувствия. Религиозните среди ще вдигнат врява до небето. Китайците обидиха правителствата на Германия и на Италия, така че и нашите съюзници от НАТО ще бъдат много ядосани, а побоят, нанесен на онази бедна жена, ще настрои против тях и феминистките движения. Всичко това ще им причини колосална загуба на престиж, но не съм сигурен дали си дават сметка за това.
— Тогава ще трябва да получат един урок, независимо дали ще им хареса, или не — каза Гудли.
Д-р Алън Грегъри винаги отсядаше в един и същи хотел от веригата „Мариот“, който се извисяваше над реката Потомак от онази страна, от която самолетите се насочваха за кацане на летище „Рейгън“. Пак беше взел „зачервените очи“ — нощния полет от Лос Анджелис, в който през всичките години като че ли нищо не се беше променило. Като пристигна, взе такси до хотела, за да си пусне един душ и да се преоблече, за да има малко по-човешки вид за срещата в 10,15 часа с министъра на отбраната. Поне за пътя дотам не му беше нужно такси. Д-р Бретано беше изпратил кола да го вземе. Тя пристигна точно навреме, а зад кормилото седеше армейски сержант. Грегъри седна отзад и потърси някакъв вестник. Пътуването до западния вход, близо до реката, продължи десет минути. Там го чакаше един майор, за да го прекара през пункта с детектори за откриване на метал и да го отведе до коридор Е, който беше във формата на кръг.
— Познавате ли се с министъра? — попита по пътя офицерът.
— Да, доста добре.
Трябваше да почака в преддверието не повече от половин минута.
— Седни, Ал. Ще пиеш ли кафе?
— Да, благодаря, д-р Бретано.
— Тони — поправи го министърът на отбраната. Не беше човек, който държи много на официалностите, а и знаеше на какво е способен Грегъри. Един стюард във флотска униформа донесе кафе за двамата, кроасани и конфитюр и излезе. — Как мина полетът?
— „Зачервените очи“ с нищо не се е променил, сър… Тони. Ако пристигнеш жив, значи нещо се е объркало.
— Е, така си е. В сегашната ми работа има едно хубаво нещо. Имам личен самолет на разположение. Не ходя пеш и не карам кола. Нали виждаш охраната отвън.
— А, онези момчета, дето ръцете им опират в пода ли? — попита Грегъри.
— Не говори така. Един от тях е учил в университета в Принстън, преди да стане тюлен13.
„Сигурно е този, който чете комикси на останалите“, каза си Ал.
— Е, Тони, за какво ме извика?
— Навремето ти работеше долу в Стратегическата отбранителна инициатива14.
— Изкарах там цели седем години, блъскайки си главата в тъмното заедно с другите баламурници, но нещата не потръгнаха. Бях в проекта за извличането на свободни електрони от лазера. Всъщност всичко вървеше доста добре, като изключим проклетите лазери. Не можахме да регистрираме покачване на броя на свободните електрони, както очаквахме, дори и след като откраднахме постигнатото от руснаците в тази област. Между другото, те имаха най-добрия специалист в света по лазерите. Нещастникът загина при някакъв алпинистки инцидент през 1990 година, или поне така чухме. И той си блъскаше главата по същия проблем, както и ние. Викахме й камера за свиване и разпускане, където облъчвахме с лазер нагорещени газове, за да получим енергия за лъча. Никога не можахме да получим стабилно магнитно поле. Опитахме всичко. Помагах там в продължение на деветнадесет месеца. По този проект работеха наистина способни хора, но всички стигнахме до задънена улица. Мисля, че онези в Принстънския университет ще разрешат проблема с управлението на термоядрената реакция, преди да бъде решен този. Опитахме се да приложим някои от техните решения, но проблемите са твърде различни и не могат да се заимстват теоретични решения. Свършихме с това, че им предадохме много наши идеи и те се възползваха доста рационално от тях. Както и да е. Армията ми даде чин подполковник, а три седмици по-късно ме освободиха преждевременно, защото вече нямаха нужда от мен. Затова приех предложената ми от д-р Флин работа в TRW и оттогава работя там. — Сега Грегъри получаваше осемдесет процента от пенсията за двадесетте години служба в армията, плюс половин милион долара годишно от TRW като ръководител на сектор, които можеше да получава и във вид на акции, както и възможност за страхотна пенсия.