Но сега го беше страх. Андреа беше добра мащеха за малката му Меган, а двамата не желаеха нищо повече на този свят от тази новина, ако наистина тя се окажеше добра. Вероятно щеше да бъде необходим един час и той беше наясно, че не може да го прекара в чакалнята пред лекарския кабинет, пълна с бременни жени, които четяха стари списания и вестници. Но къде да отиде? С кого да се срещне?
Добре. Изправи се и излезе. Реши да отиде в сградата на Момений16. Няма да е трудно да го намери. Не беше.
Издаде го Рой Олтман. Грамадният бивш парашутист, който командваше охраната на Хирурга, не обичаше да стои на едно място като цвете в саксия, а обикаляше насам-натам като лъв в клетка. Винаги проверяваше, оглеждаше с опитно око на професионалист за нещо необичайно. Забеляза О’Дей при асансьора във фоайето и му махна.
— Здравей, Пат. Какво става?
Тук нямаше никакво място за съперничество между ФБР и Сикрет сървис. О’Дей беше спасил живота на Пясъчната кофичка и беше отмъстил за смъртта на трима колеги на Олтман, между които беше и неговият стар приятел Дон Ръсел, който загина като мъж с пистолет в ръка, изправен срещу тримата убийци. О’Дей беше довършил работата на Дон.
— Жена ми е тук на преглед — отвърна инспекторът от ФБР.
— Нещо сериозно ли? — попита Олтман.
— Не. Рутинен преглед — отвърна Пат и Олтман усети, че го лъже, но това не беше важно.
— Тя тук ли е? — попита инспектор О’Дей. — Помислих, че докато чакам, мога да й се обадя.
— В кабинета е — отвърна Олтман и му посочи с ръка. — Направо по коридора, втората врата вдясно.
— Благодаря.
— Един от ФБР отива при Хирурга — прошепна той в микрофона, прикрепен към яката му.
— Разбрано — отвърна другият агент.
О’Дей намери вратата на кабинета и почука.
— Влез — чу се женски глас отвътре.
Тя погледна към вратата.
— А, Пат, как си?
— Не се оплаквам. Просто минавах насам и…
— Андреа видя ли се с Мадж? — попита Кети Райън. Разбира се, президентшата беше уредила да я приеме.
— Да и пробата се оказа положителна — каза Пат.
— Страхотно! — След това професор Райън замълча. — А, ти си обезпокоен от нещо? — Освен че беше добър лекар, тя веднага познаваше по очите на хората, когато нещо не беше наред.
— В момента д-р Норт взема проба от плацентата. Имате ли представа колко ще продължи?
— Кога започна?
— Мисля, че току-що.
Кети беше наясно с проблема.
— Ще й отнеме час. Мадж е много добра и много внимателна при процедурите. Проникват в матката и изваждат малко течност. В нея се съдържа тъкан от ембриона и могат да се проучат хромозомите. Тя ще накара хората от лабораторията веднага да ги изследват. Мадж е сериозен шеф и когато нареди нещо, хората я слушат.
— Видя ми се доста компетентна.
— Тя е чудесен лекар. Акуширала е при ражданията ми. Безпокоиш се за синдрома на Даун, нали?
— Да — отвърна той.
— Не можеш да направиш нищо, освен да чакаш.
— Доктор Райън, аз съм…
— Името ми е Кети, Пат. Забрави ли, че сме приятели? — За една жена нямаше по-голяма признателност от тази към човека, спасил живота на детето й.
— Добре, Кети. Страхувам се. Това не е… Андреа също е полицай, но…
— Но да си добър в стрелбата и да си корав човек не помага много в случая.
— Изобщо не помага — съгласи се тихо инспектор О’Дей. Чувството за страх му беше толкова непривично, колкото да лети в космическа совалка, но срещу потенциалната опасност за жена му, а може би и за детето беше напълно безпомощен. Това беше едно от копчетата, които капризната съдба може да натисне просто така, докато ти се хили насреща.
— Шансовете са на нейна страна — каза му Кети.
— Да, д-р Норт ми каза същото, но…
— Андреа е по-млада от мен.
О’Дей се загледа в пода. Държеше се като лигльо. В живота си неведнъж се беше изправял срещу въоръжени мъже — закоравели престъпници с много убийства зад гърба си, и ги беше принуждавал да се предадат. Веднъж се беше наложило да използва в яда си автоматичния си „Смит енд Уесън“ и беше пронизал главите на терористите, изпращайки ги при Аллаха, за да отговарят пред него за убийството на една невинна жена. Не беше много лесно, но не беше и чак толкова трудно. Благодарение на безбройните часове за подготовка той действаше почти автоматично като служебния си пистолет. Такива неща не го плашеха. Можеше да се справя с тях. Сега току-що разбра, че най-голямата опасност беше онази, която засяга хората, които обичаш.
16
Център за наследствени очни болести при института „Джон Хопкинс“ на името на неговата създателка Момений Хъчисън. — Бел.прев.