Все пак маскировката изискваше работа и тази работа трябваше да бъде извършена през нощта. Самолет с голяма височина на полета, който се движи близо до границата със странично насочени камери, би могъл да заснеме голямо количество полезни снимки на страната му и Бондаренко считаше, че китайците имат доста добра колекция от подобни фотографии. Освен това те можеха да разчитат на собствените си спътници или на комерсиалните „птички“, които днес всеки би могъл да използва, ако заплати достатъчно…
— Андрей, кажи на разузнаването да потърси сведения дали китайците са търсили контакт със собственици на комерсиални спътници за сателитни снимки.
— Защо да го правят? Нали си имат техни…
— Нямаме точни сведения за качествата на техните разузнаватели сателити, но със сигурност знаем, че новите френски са не по-лоши от който и да е американски, произведен до 1975, а това е напълно достатъчно за повечето подобни цели.
— Слушам, другарю генерал — Алиев направи пауза. — Мислите ли, че нещо ще се случи тук?
Бондаренко не отговори веднага, но се намръщи, с поглед вперен на юг отвъд реката. От върха на този хълм можеше да види Китай. Теренът не изглеждаше различен, но по политически причини той бе чужда земя и въпреки че местното население там не се различаваше съществено от коренните жители тук, политическите различия бяха достатъчни, за да предизвикат у него тревога и дори страх. Той поклати глава.
— Андрей Петрович, ти получаваш същите разузнавателни сводки, които получавам и аз. Това, което ме тревожи, е, че тяхната армия е много по-активна от нашата. Те имат възможности да ни атакуват, а ние не сме способни да се защитим. Разполагаме с по-малко от три пълни дивизии и нивото им на подготовка е незадоволително. Трябва да направим още много, преди да мога да се почувствам спокоен. Укрепването на тази линия е най-лесното, което трябва да сторим, а най-леката част от укрепването е маскирането на бункерите. След това ще трябва да започнем да изпращаме на части войниците обратно на тренировъчния полигон и да ги накараме да поработят по-сериозно с оръдията си. За тях няма да е много трудно, но все пак те не са се занимавали с това от десет месеца! Още много трябва да се направи, Андрюшка, още много трябва да се направи.
— Така е, другарю генерал, но все пак поставихме едно добро начало.
Бондаренко махна с ръка и изръмжа:
— Е-е, доброто начало ще бъде поне след една година. Това сега е само сутрешният ни тоалет в един много дълъг ден, полковник. Сега да потегляме на изток към следващия сектор.
Генерал Пън Сиван, командващ 34-а ударна армия „Червено знаме“, който се намираше само на шестнадесет километра оттам, наблюдаваше руската граница с мощен бинокъл. Тридесет и четвърта ударна бе дивизионна армия от тип А и наброяваше около осемдесет хиляди души. Генералът разполагаше с една бронирана дивизия, две моторизирани, една мотострелкова дивизия и други подразделения, като например една независима артилерийска бригада под неговото пряко командване. Петдесетгодишен, член на партията, откакто навърши двадесет, Пън бе професионален войник с дълъг стаж, доволен от последните десет години в живота си. Откакто пое командването на танков батальон като полковник, той имаше възможност непрекъснато да ръководи учения на това, което се бе превърнало в негова родина.
Военният окръг Шънян обхващаше най-североизточната част на Китайската народна република. Най-характерните му черти бяха хълмистият, горист терен, горещите лета и суровите зими. Сега река Амур бе започнала да замръзва, но за Пън от военна гледна точка дърветата бяха най-сериозното препятствие. Танковете можеха да повалят отделни дървета, но не и когато стволовете са разположени през десет метра. Не, трябваше да се придвижват между тях и да ги заобикалят. Това бе осъществимо, но щеше да създаде доста трудности на водачите на машините, а и щеше да похаби толкова гориво, колкото ако обърнеха резервоарите и ги изсипеха направо на земята. Имаше няколко шосета и железопътна линия и ако тръгнеше на север, Пън щеше да ги използва, макар те да предоставяха отлични възможности за организиране на засади при условие, че руснаците разполагат с добри противотанкови оръжия. За щастие обаче руската доктрина по този проблем, датираща от половин век, бе, че най-доброто противотанково оръжие е по-добрият танк. Във войната си със фашистите Съветската армия имаше предимството да притежава превъзходен танк — Т-34. Те произведоха маса противотанкови оръдия „Рапира“ и изкопираха некадърно ПТУРС-а22 на НАТО, но този проблем можеше да бъде разрешен чрез засипване на определен район с артилерийски огън. Пън разполагаше с много оръдия и с планини от снаряди, за да се справи с незащитените пехотинци, които трябваше стоят на открито, за да насочват ракетите си към техните цели. Той би искал да разполага с противоракетната система „Арена“, която руснаците създадоха, за да защитават танковете си от рояците снаряди на НАТО, но за съжаление нямаше такава, а и бе чувал, че тя не функционира чак толкова добре.