— Какво можем да придвижим на запад?
— Много — отговори четиризвездният генерал от ВВС на САЩ. — Но дали ще бъде достатъчно? Има много неизвестни. Ще бъде добре, ако самолетоносачите ви са наблизо, за да ни подкрепят.
— Добре — каза Манкузо. — Искам да разгледаме още няколко аспекта. Майк, да затвърдим разузнавателните си оценки за възможностите на китайците, това първо и, второ, да разберем какво мислят.
— Агенцията вече започна да променя заданията на спътниците си. Скоро трябва получим доста сателитни снимки, а и приятелите ни в Тайван държат нещата под око.
— Те знаят ли?
Лар поклати глава.
— Не, все още не. Информацията бе държана в много тесен кръг.
— Може би трябва да кажем на Вашингтон, че те имат по-добър поглед върху вътрешната политика на Китай от нас — отбеляза командващият морските пехотинци. — Би трябвало да е така. Те говорят същия език. Имат същия мисловен процес и т.н. Тайван трябва да е сред първостепенните ни ресурси.
— Може би, а може би не — парира го Лар. — Ако започне истинската война, те няма да се втурнат с главата напред само за развлечение. Разбира се, те са наши приятели, но не са страна в конфликта и най-разумното поведение е да стоят настрана. Ще преминат в състояние на повишена готовност, но няма да започнат офанзивни действия самостоятелно.
— Наистина ли ще подкрепим руснаците, ако се стигне до това? И което е по-важно, дали китайците ще приемат това за правдоподобен ход от наша страна? — попита командващият ВВС в района. На практика той „притежаваше“ самолетоносачите и самолетите на флота. Обучението на персонала бе негова задача.
— Четенето на мисли е работа на ЦРУ, не наша — отговори Лар. — Доколкото знам, Разузнавателното управление на МО няма висококачествени източници в Пекин и разчита само на прехванатото от Форт Мийд. Ако искате личното ми мнение, добре, политическите им решения се вземат от маоистки лидери, които имат склонност да виждат нещата по свой начин, доста по-различен от това, което бихме нарекли обективен поглед. Накратко казано, не знам и не познавам някой, който да знае, но източникът, който ни достави тази информация, твърди, че те сериозно смятат да предприемат този ход. Достатъчно сериозно, за да вкарат Русия в НАТО. Това прилича на доста отчаян опит за спиране на КНР, адмирале.
— И така, считаме войната за събитие с голяма вероятност за реализация? — обобщи Манкузо.
— Да, сър — съгласи се Лар.
— Добре, господа. Значи ще действаме, както налага подобна ситуация. Искам планове и предложения за това, как да сритаме нашите китайски братя. Схематични — утре след закуска, окончателни — до 48 часа. Има ли въпроси?
Нямаше.
— Добре, тогава на работа.
Ал Грегъри работеше до късно. Като софтуерен специалист той бе свикнал да седи пред компютъра до малките часове и днес случаят бе точно такъв. В момента той се намираше на борда на кораба на ВМС на САЩ „Гетисбърг“ — крайцер от клас „Егида“. Корабът не бе на вода, а се намираше на сух док върху множество дървени стойки, докато ремонтните бригади сменяха едно от витлата му. „Гетисбърг“ бе закачил една шамандура, която се бе отделила от закотвящата си верига и бе попаднала в талвега му, за да повреди левия винт на крайцера. Кораборемонтниците не бързаха да извършат замяната, тъй като бездруго бе време за рутинното периодично техническо обслужване на двигателите. Това бе добре дошло за екипажа. Военноморската корабостроителница в Портсмут, която бе част от военноморския комплекс „Норфолк“, не бе райска градина, но там живееха семействата на по-голямата част от личния състав и това правеше мястото достатъчно привлекателно.
Грегъри бе в БИЦ или Бойния информационен център, помещението, от което капитанът „водеше“ битката. Всички оръжия се контролираха от това място. Дисплеят на радара SPY26 представляваше три монитора, всеки от които с размерите на голям телевизор. Проблемът бе в компютрите, които командваха системата.
— Знаете ли — обърна се Грегъри към първия главен старшина, който отговаряше за поддръжката на системите. — Всеки стар Мак27 е по-мощен от това.