— Убеден ли сте, че плановете ни не са разкрити?
— Когато обявим пълна бойна готовност и започнем да придвижваме военни части, можем да очакваме някаква реакция от Русия. Останалите? Пфу! Тан и маршал Лю също са уверени в това.
— Много добре — каза Ху, който не бе напълно убеден, но въпреки това се съгласи.
Във Вашингтон бе утро. Вицепрезидентът Джексън бе де факто шеф на екипа за овладяване на кризисни ситуации — длъжност, която заемаше поради предишния си пост — директор на оперативния отдел на Комитета на началник-щабовете. Едно от предимствата на Белия дом бе високата степен на сигурност, която се допълваше от факта, че хората от обединеното командване можеха да участват в заседанията на екипа от своята заседателна зала — „Танкът“, по осигурена срещу подслушване фиброоптична връзка.
— Е? — попита Джексън, гледайки към големия телевизионен екран на стената на Залата за действия при кризисни ситуации.
— Манкузо е накарал хората си в Хавай да се захванат за работа. Флотата може да създаде сериозни главоболия на китайците, а ВВС имат готовност да прехвърлят доста активи в Русия, ако се наложи — каза армейски генерал Мики Мур, председател на Комитета на началник-щабовете. — Това, което ме безпокои, е сухопътната част на уравнението. На теория можем да придвижим на изток една тежковъоръжена дивизия — първа бронетанкова, от Германия заедно с няколко поддържащи подразделения, а вероятно и НАТО ще ни подпомогне с няколко формирования. Руската армия обаче е в плачевно състояние, особено в Далечния изток. Друг сериозен проблем е, че Китай разполага с дванадесет междуконтинентални балистични ракети CSS-4. Смятаме, че най-малко осем от тях са насочени към нас.
— Разкажи ми повече — нареди Котаракът.
— Те са разновидност на „Титан“-II — продължи Мур. — Научих историята малко по-рано днес. Проектирани са от един полковник от ВВС от китайски произход, завършил Калифорнийската политехника, който избяга там през 50-те. Някакъв дръвник е повдигнал срещу него обвинения за нарушаване на изискванията за сигурност, между другото до едно несъстоятелни, и той се е измъкнал с няколко куфара ценна техническа информация направо от щаба, където работел по това време. Така китайците са конструирали нещо, което на практика е копие на старите ракети „Мартин-Мариета“ и както вече казах, поне осем от тях са насочени към нас.
— Бойни глави?
— Пет мегатона, предполагаме. Градоунищожители. Поддръжката им е доста трудна, също като на нашите. Предполагаме, че през повечето време са без гориво и вероятно ще са им необходими от два до четири часа, за да ги приведат в готовност за изстрелване. Това е добрата новина. Лошата е, че китайците са усилили защитата на силозите си, вероятно като следствие от това, което направихме по време на кампанията в Ирак и на ударите на нашите В-2 над японските варианти на SS-19. Според последните ни данни капаците им представляват 15 фута29 армиран бетон плюс три фута30 стоманена броня. Ние не разполагаме с конвенционална бомба, която да проникне през тях.
— Защо? — изненадано попита Джексън.
— Защото GBU-29, които създадохме, за да унищожим онзи дълбок бункер в Багдад, бяха проектирани за пускане от F-111. Те не съответстват на размерите на отделението за бомби на В-2, а всички F-111 са на гробището в Аризона. И така, разполагаме с бомбите, но няма с какво да ги пуснем. Най-добрият начин да унищожим тези силози е с ракети въздух-земя с бойни глави W-80, ако президентът даде разрешение за ядрен удар.
— Как ще разберем, че китайците са подготвили ракетите за изстрелване?
— Доста трудно — призна Мур. — Новата конфигурация на силозите не позволява това. Тези капаци са чудовищно здрави. Предполагаме, че планират да ги взривят с експлозиви, както правехме ние.
— Имаме ли ракети с ядрени бойни глави?
— Не, президентът трябва да даде разрешението си. Птичките и главите са складирани във военновъздушна база Уайтман, където са дислоцирани и В-2. Ще е необходим един ден за комплектоването им. Бих препоръчал президентът да даде разрешение за това, в случай че тази китайска история продължи — заключи Мур.
Най-добрият начин за нанасяне на ядрен ракетен удар — от подводници или от самолети, базирани на самолетоносач, бе невъзможен, тъй като цялото ядрено въоръжение бе свалено от флотата и да се върне обратно щеше да бъде доста трудно. Провалът на ядрената експлозия в Денвър, която доведе света до прага на размяната на ядрени удари, накара Америка и Русия да разоръжат всичките си носители на балистични ракети. И двете страни все още имаха ядрено оръжие, разбира се. Америка разполагаше предимно с гравитационни бомби В-61 и В-83, както и термоядрени глави W-80, които можеха да бъдат монтирани на ракети „Круз“. И двата вида можеха да бъдат пуснати с голяма точност, и то достатъчно изненадващо. B-2A бе невидим за радарите (освен това се забелязваше трудно с просто око, ако човек не се намира непосредствено до него), а ракетите „Круз“ летяха толкова ниско, че се сливаха с ежедневната суматоха и с уличния трафик. На тях обаче им липсваше скоростта на балистичните оръжия. От момента на запуска до попадението изминаваха двадесет и пет минути, дори по-малко при онези, които бяха изстрелвани от вода. Те обаче вече бяха унищожени напълно, с изключение на онези, които бяха съхранявани за изпитания на противобалистични ракети, но при тях конструкцията бе изменена и затрудняваше монтирането на ядрени бойни глави.