Двамата последваха Кирилин и един от подчинените му към асансьора, с който се изкачиха нагоре. Бързият предпазлив оглед показа, че коридорът бе чист и те тихо като котки тръгнаха към заетия от групата апартамент.
— Готови сме, другарю генерал — рапортува на Кирилин командващият групата от Спецназ майор. — Приятелят ни седи в кухнята и обсъжда разни неща с госта си. Чудят се как да убият президента Грушевой утре, докато той пътува към парламента. Със снайперистка пушка от около осемстотин метра.
— Момчета, вие тук не се шегувате — отбеляза Кларк. Осемстотин метра бе достатъчно малко разстояние за добър стрелец, особено ако обектът се движи бавно, например ако ходи пеша.
— Действайте, майоре — заповяда Кирилин.
След тези думи четиричленният екип излезе обратно в коридора. Четиримата бяха облечени в собствените си униформи от черен номекс и носеха екипировката, която Кларк и хората му бяха донесли — германски автомати MP-10, пистолети „Берета“ 45-и калибър и портативни радиостанции Е-систъм. Кларк и Чавес бяха екипирани по същия начин, но нямаха оръжие. Вероятно истинската причина, поради която Кирилин ги бе довел тук, бе да им покаже колко много са научили хората му. Руските командоси изглеждаха готови. И четиримата бяха напрегнати, но не нервни — просто необходимото количество възбуда.
Командващият групата се придвижи по коридора към вратата. Специалистът по взривовете постави тънка ивица от пластичен експлозив по краищата на вратата и се отдръпна настрани, гледайки командира си в очакване на заповед.
— Стреляй — каза му майорът…
… и преди мозъкът на Кларк да възприеме кратката команда, коридорът бе разтърсен от експлозията, която изпрати масивната блиндирана врата навътре в апартамента със скорост деветдесет метра в секунда. Тогава руският майор и един лейтенант хвърлиха по една граната от типа „трясък-блясък“43, за да са сигурни, че онези, които евентуално ги очакваха вътре с оръжие в ръка, напълно са загубили ориентация. Кларк и Чавес знаеха какво ще последва и предвидливо закриха ушите си с ръце. Руснаците се изстреляха в апартамента по двойки, точно както бяха обучавани. Нямаше никакви шумове, като се изключат писъците на някакъв обитател от долните етажи, който очевидно не е бил предупреден за промяната в програмата за деня. Джон Кларк и Доминго Чавес изчакаха отвън, докато една ръка се показа на вратата и им махна да влязат.
Вътре цареше очакваният хаос. Входната врата ставаше само за подпалки и за клечки за зъби, картините по стените бяха в същото състояние — в нито една рамка не бе останало стъкло. Синьото канапе имаше огромна дупка от дясната си страна, а един димящ кратер на килима показваше къде е паднала другата граната.
По време на атаката Суворов и Суслов бяха седнали в кухнята — душата на всеки руски дом, и по тази причина не бяха засегнати от експлозията. Въпреки това и двамата изглеждаха доста стреснати от преживяното в последната минута и това съвсем не бе учудващо. Не се виждаха оръжия, което изненада руснаците, но не и Кларк. Двамата заподозрени мерзавци сега лежаха по очи на пода с ръце, стегнати отзад с белезници, и с насочени към главите автомати.
— Здравейте, Клементий Иванич — каза генерал Кирилин. — Трябва да поговорим.
По-възрастният от двамата мъже на пода не показа почти никаква реакция. Първо, защото нямаше голяма възможност да стори нещо и, второ, защото знаеше, че приказките ще утежнят положението му. Изведнъж Кларк изпита съчувствие към мъжа. Да провеждаш тайна операция е достатъчно напрегнато. Да оплескаш такава — това никога не се бе случвало на Джон, но той често мислеше за подобна възможност, бе ситуация, в която не искаше да попада. Особено тук, въпреки че това вече не бе Съветският съюз. Известна утеха за Суворов бе, че можеше да бъде и по-зле, макар и не много. Беше дошло време да каже нещо.
— Добра работа, майоре. Малко сте попрекалили с експлозивите, но и ние често правим това. Казвам го на хората си почти всеки път.
— Благодаря, генерал Кларк — командирът на ударната група се усмихна почти незабележимо, тъй като се стараеше да изглежда невъзмутим пред подчинените си. Те току-що бяха изпълнили първата си реална мисия, бяха доволни от себе си и трябваше да свикнат с гледната точка „разбира се, че го направихме както трябва“. Това бе въпрос на професионална гордост.
— Е, Юрий Андреевич, какво ще стане с тях сега? — попита Джон на най-добрия си „ленинградски“ руски.
— Ще бъдат разследвани за убийство и за заговор за опит за убийство, както и за държавна измяна. Прибрахме Кун преди един час и той вече говори — добави Кирилин, като, разбира се, лъжеше. Суворов можеше и да не повярва, но тези думи щяха да насочат мисълта му в неприятна посока.
43
Гранати, които излъчват ослепителна светлина и оглушителен гръм. Предназначението им е временно да лишат неподготвените (обикновено терористи) от зрение и слух, за да ги дезориентират. — Бел.прев.