Е, скоро щяха да разберат.
Иначе денят бе добър за полети. Облаците бяха две десети, въздухът бе чист и приятен за летене. С ястребовия си поглед той можеше да вижда на около сто мили напред, а освен това Орел две щеше да му казва къде са тъпанарите. След него още две формации от по четири ийгъла вече бяха излетели. „Дивите глигани“ днес бяха в пълен състав.
Пътуването с влака бе доста разтърсващо в буквалния смисъл на думата. Подполковник Гуисти се въртеше на седалката, като се опитваше да се настани по-удобно, но очевидно комфортът не бе сред приоритетите на създателите на обзавеждането в купетата на руските вагони, с които той и хората му пътуваха, така че нямаше смисъл да мърмори. Навън беше тъмно, онази много ранна сутрин, която за децата още е нощ, нямаше и много светлини. Те се намираха в Източна Полша и вероятно пътуваха сред земеделски земи, тъй като в САЩ тази страна вече бе известна като Айова на Европа заради многобройните свинеферми. Тук се произвеждаше шунката, с която тази част на света бе известна. Тук сигурно правеха и водка и подполковник Гуисти нямаше нищо против една глътка в този момент. Той се изправи и излезе в коридора на вагона. Почти всички спяха или поне се опитваха. Двама по-чувствителни сержанти бяха легнали на пода, вместо на изтърбушените седалки в купето си. Мръсният под нямаше да се отрази много добре на униформите им, но все пак те отиваха на война, а там чистотата не е от първостепенно значение. Въоръжението пътуваше на откритите платформи, където бе леснодостъпно. Все пак те бяха войници и не се чувстваха много добре без оръжие до себе си. Той продължи назад по коридора. В следващия вагон пътуваха още бойци от щабната рота. Сержант-майорът49 от разузнавателния батальон седеше в края на вагона и четеше книжка.
— Здравейте, полковник — поздрави командира си сержант-майорът. — Дълго пътуване, а?
— Още поне три дни, ако не и четири.
— Супер — каза старшият подофицер. — Доста по-зле е, отколкото да летиш.
— Е, да, но поне машините са си с нас.
— Да, сър.
— Какво е положението с храната?
— Ами, сър, имаме си консерви, освен това съм запазил и един кашон „Сникърс“. Чува ли се нещо за това, какво става навън по света?
— Знам само, че в Сибир вече са започнали. Китайците са преминали границата, а Иван се опитва да ги спре. Няма подробности. Ще научим повече, когато пристигнем в Москва, някъде към обяд, надявам се.
— Бива.
— Бойците как приемат нещата?
— Няма проблеми, отегчени са от пътуването с влака и искат вече да се върнат по машините си, както обикновено.
— Каква е настройката им?
— Готови са, полковник — увери го сержант-майорът.
— Добре — каза Гуисти, обърна се и тръгна към своето купе, като се надяваше, че все пак ще успее да подремне малко. Нямаше кой знае какво за гледане през прозорците и така щеше да си спести няколко отегчителни часа. Разполагаше със сателитна радиостанция в бронетранспортьора си, но той бе на една от откритите платформи зад вагона и не можеше да отиде до там, а така не знаеше какво става. Водеше се война. Той знаеше това, но не беше същото, като да знае и подробностите — къде ще спре влакът, къде и кога ще разтоварят въоръжението си, ще се организират и ще поемат по пътя на съдбата си.
Що се отнася до пътуването, всичко бе наред. Руските железници разполагаха с милиони открити платформи, които бяха предназначени да превозват експедитивно верижна военна техника, несъмнено да транспортират танковете си на запад, в Германия, за война с НАТО. Сигурно никой не бе предполагал, че тези платформи ще бъдат използвани да превозват американски танкове на изток, за да помогнат на Русия да се защити от друг агресор. Е, никой не можеше да предскаже бъдещето с повече от една-две седмици. В този момент той би се задоволил и с прогнози за повече от пет-шест дни напред.
Останалата част от Първа бронетанкова се движеше стотина мили по-назад по железопътната магистрала Изток-Запад. Втора бригада на полковник Дон Лайсъл току-що бе привършила с товаренето на композициите в Берлин и потегляше да се присъедини към дивизията. Те щяха да прекосят Полша по светло и поне щяха да видят повече.
„Куотър Хорс“ беше в челото, където й бе мястото. Където и да бе точката за разтоварване, те трябваше да организират сигурността на периметъра, след което да продължат на изток с маневра, наречена „настъпление към контакт“, и тогава започваше „веселбата“. Той трябваше да е отпочинал добре дотогава, напомни си подполковник Гуисти, отпусна се на седалката и затвори очи.