— Браво — долетя гласът на стария Върбан, който бе излязъл от къщата си.
Тримата се обърнаха към него.
— Съкрушихте най-опасните слуги на подземния свят — продължи старецът. — Водниците и техния отец Дагон, огнения демон Кракатау, взривил цял остров, а накрая и Прамайката на мрака, хтоничната ламя, хаосът, придобил плът и кръв. Няма какво повече да доказвате. Битката свърши.
— Но зората още не е настъпила — обади се Мракомет.
— Щом тези същества не ви победиха, никое не ще може да го направи — разпери ръце старецът — успяхте!
Звездин свали меча си. Сълзите бяха засъхнали по бузите му и той изглеждаше малко засрамен от станалото. Алкивиад обаче постави успокоително ръка на рамото му.
— Справи се отлично.
— И все пак всичко ще е напразно, ако не откъснем ябълката — обади се Върбан.
— Моля? — невярващо го погледна Звездин. — Но ти каза, че ако откъснем ябълката преди пукването на зората…
— Това бе преди появата на Ламята. Нейната слуз отрови почвата ми. Дървото умира. Ако отровата достигне и самия плод, преградата, която ни разделя от Долната земя ще падне. Трябва да рискуваме и да откъснем ябълката сега.
— Добре — кимна Звездин, след което се обърна към дървото. — Какво чакаме тогава?
— Спри — обади се Мракомет — има нещо гнило в тази история. Ябълката трябва да остане на мястото си до сутринта.
— Но Върбан казва… — отвори уста Звездочелия.
— Чух го какво казва — прекъсна го супергероят — само дето не го вярвам. Твоят меч унищожи Ламята напълно. Всеки остатък от нея изчезна. В това число и отровата ни. Ябълката е в безопасност, освен ако някой не я откъсне.
Звездин се намръщи и се огледа. Наистина, следите от Ламята, а и от предишните демони вече ги нямаше. Тревата отново бе зелена. Земята пак бе цяла. Нямаше пукнатини и процепи, вода, огън или слуз.
— Прав си — отвърна момчето и се обърна към стареца.
— Бъркаш, дядо Върбане. Довери ми се за това. Мракомет е прав.
— Аз ли съм гледал тази ябълка от десет века или Мракомет? — сърдито отвърна старецът и тропна с бастуна си. — Щом не искате, аз лично ще откъсна ябълката.
И тръгна към нея. Повя студен вятър. Алкивиад сбърчи нос и изръмжа.
— Спри на място — каза вампирът. — Ти изобщо не си Върбан.
Старецът спря и внезапно се хвърли към ябълката, като свали измамната си кожа с едно движение и разкри какво е всъщност — черно, гърбаво същество с кратунеста глава, крив нос и червени очи. Превръщенец! Алкивиад скочи към него и го хвана за краката, а таласъмът гневно изврещя. Звездин се спусна с вдигнат меч към тях, а Мракомет отново надигна бластерите си…
И тогава зората се пукна, а първите лъчи на слънцето ги огряха точно когато златната ябълка сама падна от дървото. Таласъмът нададе отчаян писък и изчезна в облак черен пушек, а тримата пазители усетиха как над тях се спуска чувство на блажено спокойствие.
— Успяхме — каза Звездин и се усмихна.
— Но какво ли е станало с истинския Върбан? — попита Мракомет.
Тримата се спогледаха и се втурнаха към старата къща.
Старият Върбан лежеше на пода, промушен от нож. Алкивиад се спусна към него и внимателно надигна старото му тяло. Звездин и Мракомет застанаха зад него. На лицето на момчето бе изписана гримаса на болка. Супергероят, както винаги, оставаше неразгадаем.
— Успяхте — усмихна се немощно Върбан и от крайчеца на устата му потече струя кръв. — Земята е в безопасност.
— Но кой ще гледа ябълката сега? — попита Алкивиад.
Върбан го погледна и вампирът разбра истината. Това, а не битката с демоните, бе услугата, която старият вълшебник искаше от него. Той явно бе разбрал, че последният му час идва. Бе искал да си подготви свой заместник.
— Трябва да си ти — простичко каза Върбан. — Няма кой друг. Ти си безсмъртен, отговорен и си видял и доброто, и злото. Няма на кой друг да оставя тази задача.
— Ти си знаел — тихо каза вампирът. — Знаел си, че ще умреш. Нима си се оставил на таласъма?
— Не — изкашля се Върбан — не знаех как. Бях неподготвен. Таласъмът ми се яви като Звездин. Попитах го какво става и…