Старецът поклати тъжно глава.
— Но аз никога не бих… — падна на колене момчето.
— Зная, синко — усмихна се Върбан — ти стори това, което трябваше. Никой друг не можеше да победи Ламята. Само ти. И го направи. Това е важното.
— Но без теб… — отвори уста Звездин.
— Отдавна нямаш нужда от съветите ми. Ти вече си истински юнак. Прави, каквото трябва. Бори се за това, което обичаш. Обичай. Живей.
Звездин кимна, но сълзите отново потекоха по бузите му.
— А ти — обърна се Върбан към Мракомет — трябва да ми обещаеш нещо.
Супергероят сведе поглед.
— Знаеш мнението ми — накрая каза той.
— А ти знаеш, че грешиш. Господарите ти не бива да разбират за вълшебния свят. Иначе ще преследват обитателите му. Алкивиад, Звездин, всички, които са различни. Знаеш какви са хората.
— Господарите ти? — вдигна поглед объркания Звездин.
— Правителството — процеди с отвращение Алкивиад, който внезапно разбра всичко — ти работиш за правителството. Разбира се.
— Не за правителството — отвърна Мракомет — а за Европейския съюз. Трябваше да има някой, който да контролира България. Нещата отидоха на твърде лошо.
— А аз те имах за българския Батман — избухна Алкивиад — как пък не. Ти си обикновен шпионин.
— Животът не е комикс — отвърна Мракомет, но след това погледна към Върбан. — Да бъде твоето, старче. Не ще кажа на спонсорите си истината. Ще им кажа, че ситуацията е овладяна, че става дума за обикновено завещание, оставено от луд. Те ще се доверят на преценката ми.
Върбан кимна и се усмихна.
— Последният ми завет е да не се делите. Хан Кубрат го е казал на синовете си, но те не са го послушали. Аз го казвам на вас с надежда да сте по-добри. Тази вечер, сред целия ужас на Долната земя създадохте нещо хубаво — екип, който може да защити България от всеки враг, независимо дали той идва от нашия свят, Долната земя или звездното небе. Правете каквото трябва, но не забравяйте, че сте приятели и че когато се наложи винаги може да застанете един до друг. Осъзнаете ли това, никой няма да може да ви спре.
С тези думи старецът се отпусна назад и издъхна.
Малко по-късно Алкивиад подписа документа, който Мракомет бе уредил и който го упълномощаваше за наследник на дома на стария Върбан. След тази услуга супергероят бе изчезнал така, както се бе появил. Дух, дошъл от нощта и изчезнал в утрото, вероятно за да предотврати следващия удар на мафията, чиито пипала в България бяха като на Дагон, уродливия повелител на водниците. Вампирът бе останал сам със Звездин, който си бе поплакал отново след смъртта на стареца.
— Сега ти ще пазиш ябълката — отвърна момчето.
— Да — кимна вампирът, докато прелистваше един престарял том с кожена подвързия — Върбан е описал как трябва да става това. Ще имам доста работа.
Момчето вдигна очи към него.
— Но не си сам. Ако ти трябвам…
— Ще знам, че мога да разчитам на теб — усмихна се вампирът — а вероятно и на Мракомет. Едва ли ще ни изпусне от очи.
— Изглежда като да е параноичен — съгласи се момчето. — Е, аз ще трябва да тръгвам. Разбрах, че в Пещера има караконджул…
— Върви — кимна вампирът — тежък е животът на юнака.
— Факт — усмихна се момчето, — но поне няма да е толкова самотен.
Алкивиад кимна, усмихнат. А когато остана сам, се зачете отново в книгата на стария Върбан. Златната ябълка, изпълнила мисията си и изгубила блясъка си, стоеше на бюрото му.
Васил Мирчев
Шаман
Свиреп вятър фучеше между сергиите на пазара и разхвърляше боклуците, останали в края на пазарния ден. Такива виелици събаряха какво ли не по пътя си и денем предизвикваха ругатните на окъснелите минувачи. За зла съдба, закъснели хора нямаше, а наместо недоволни викове долитаха писъци. Плач на ужас и отчаяние, вопли на човешко същество, което се бореше за живота си. А свирепият вятър прелиташе между сергиите и бе фатално закъснял. Този вятър бях аз.
Приел формата на фурия, прекосих реномираната част на Женския пазар и се стрелнах към бараките на стария. Надуших миризмата на смърт, зловоние на сяра, примесена с мърша. Това бе вонята на духовете Мори и ставаше все по-непоносима. Когато пристигнах пред старата църква, аз се материализирах в шаманското си тяло и се изправих върху потресаващ на вид звяр.
Червей с размерите на минибус вилнееше между сергиите. Тялото му бе сглобено от разложена хуманоидна и животинска кожа, а множество човешки крака, пришити към плътта, се влачеха по земята. От долната му челюст се спускаха гнусни ганглии и пипала, които разкъсваха плътта на млада жена, уловена в зейналата паст на звяра.