— И как изглежда той? — попита Пикуел.
Алфимея не отговори. Двамата станаха и излязоха от уличката. Джон разбра, че излиза от безистен, много близък до Пето Авеню, където живееше. Преглътна и някак си усети носталгия. Хората тук бяха обикновени, забързани, нямаше магьосници и даже Алфимея му направи знак с ръка да мълчи. Градът беше спокоен, беше… просто град, нищо повече. Имаше автобуси, имаше дори полицаи и Пикуел разбра, че това наистина беше обикновен свят. Но пак беше центъра на Липокания. Двамата вървяха и не след дълго се озоваха в предградията на града — там, където бяха складовете и заводите.
— Ето ни. — Бутна с ръка стара метална врата, която беше нещо като преддверие към следващата порта. Джон погледна. Видя пред себе си малка врата и усети… гнева и мрака в мъжа, срещу когото щяха да се изправят. Събра смелост, затаи дъх и влезе през вратата.
Озоваха се в ниско подземие, чиято огромна площ бе боядисана в бяло. Явно доскоро е било склад, но по стените имаше човешки черепи и някакви ципи, които Джон разбра, че някога са били вътрешности на хора. Извади меча и лампата в склада светна.
— Така… Великият Отлеарзис се изправя срещу мен — каза карнавално мъжът и започна да ръкопляска.
Беше облечен в черно с везани цветни ивици по дрехата си. Косата му беше къдрава и почти бяла, но се усещаше някаква странна безвременност. Джон разбра, че мъжът пред него е много стар.
Алфимея му прошепна:
— Това е Сегерит. Той искаше да унищожи цялата Липокания. Владее този свят под масата и никой не знае, но иска да унищожи магията и цвета на Липокания… Ако… те убие…
— Ако ме убие, ще може да се изправи дори срещу Господа или други богове… Това ще е краят на света… — каза някак жизнерадостно Пикуел, като че ли обсъждаше борсови новини, които са изцяло позитивни.
Пикуел насочи меча си и изрева. Сегерит махна с ръка и се появиха дузина мъже с пистолети и ножове. Пикуел атакува. Мъжете крещяха и стреляха, но той бе по-бърз и ги насече за секунди. Изскочиха още и Пикуел продължи да ги реже без особени затруднения. Всичко, което беше минал до момента, го беше подготвило за този финален сблъсък. Беше минал едва един ден и Джон се беше заел да решава проблемите на цялата вселена. Затова и се справи без особени трудности. Накрая Сегерит директно скочи от втория етаж на склада. Двамата се наблюдаваха няколко секунди. Пикуел вдигна меча и се усмихна доволен. Съществото атакува и двамата затанцуваха. Финт от дясно, финт от ляво и Пикуел осъмна с разкъсана риза и раздрани панталони с две червени резки, които го накараха да извика. Започна да събира всичко, което животът го беше научил. Преди да стане програмист, беше охранител и пожарникар, което беше от полза. Съсредоточи се, събра смелост и започна да атакува по-настъпателно и внимателно. Двамата се биеха и надаваха леки викове от усилията, които полагаха. Пикуел не усети колко време е минало, но определено бяха повече от няколко минути. За негово нещастие отново се хлъзна, и то в кръвта на един от копоите, които беше свалил. Беше се уморил от битката и наблюдаваше някак примирено Сегерит, изпуснал меча някъде настрани, който Сегерит бе изритал. Черното острие се впи под шията му. Алфимея проплака, но Пикуел гледаше Сегерит с червено-черните му очи, а кожата, златистобяла, придаваше на цялото му същество изражение на странна смес от омраза и болка.
— Мъртъв си, Пикуел! — изрева съществото и вдигна меча.
Пикуел затвори очи. Тогава се сети за една техника, която беше учил в колежа по охрана. Както седеше на земята на гладкия под, се завъртя на задните си части в посока на Сегерит. Това толкова изненада Властелина на Мрака, че той се спъна. В следващия момент Пикуел напипа меча си и докато Сегерит падаше, с един удар му отсече главата. Разразиха се светкавици и фойерверки, които блъснаха Пикуел в гърдите и го накараха да вика. Последната мълния го удари и го отпрати някъде настрани и започна да преминава през стените. Усети се, че лети, когато извика:
— Алфимея! — и загуби съзнание.
— Събуди се, Джон… — чу познатия мъркащ глас на Алфимея. — Събуди се, спасителю на Липокания! Велик си, любими! Велик! — Усети как го прегръща и долови аромата на фантастичния й парфюм.
Отвори очи. Не вярваше — намираше се в апартамента си, близо до Пето Авеню. Гърдите го боляха, но пред него беше тайнствената кутийка „Синорит“, с която пътуваше.
— Това… истина ли беше… — попита отпаднало Пикуел.