— Според теб може ли да е другояче? — нахално го зашлеви Алфимея. — Погледни в гърдите си, ако не вярваш!
Пикуел докосна гърдите си. Всичко, отделните светове, Липокания, всичко това беше истина! Гърдите му светеха и една звезда стоеше на тях — той беше Мастер Отлеарзис. После съмнително погледна Алфимея.
— Ами ти? Какво ще правиш? Няма ли да се върнеш обратно в Липокания? — попита я той със страх, че може да я загуби.
— Ще се омъжа за теб, Джон… — каза тя толкова естествено, като че ли до момента е сменила стотици мъже. — Ако ме приемеш, разбира се…
Пикуел захълца и после се съвзе. Приближи се до нея.
— Обичам те открай време, Алфимея! — Прегърна я и двамата се засмяха. — За мен ще е чест да съм ти съпруг!
Пикуел се усмихна. Работата му спореше, бяха минали две години и Алфимея му беше родила прекрасни близначета. Животът в стария Ню Йорк беше станал по-смислен откогато и да е било. Ръката му зашари и докосна Синорита. Приключения винаги щеше да има и той винаги щеше да е там, където трябва. Това го радваше и го караше да се чувства жив. С това завесата се спусна и той остана това, което е. Спасител на вселената? Не, той беше просто Джон Пикуел и работеше като програмист.
Явор Цанев
Енергиен вампир
Събудих се в огромното легло на Силвия, сред розовите копринени чаршафи и удоволствието от прекараната нощ. Откъм банята се чуваше шуртене на вода и все още полузаспал си представих, как душът облива голото й тяло, капките блестят по златистия тен на кожата, тъмнорусата коса е станала почти кафява от намокрянето и тежи. Затворил очи, разперих ръце, наслаждавайки се на хладната коприна.
Натрапчивото тиктакане на стенния часовник ме разбуди напълно и ме накара да погледна колко е часът. Погледът ми се прехвърли от него към скъпата мека мебел, след това към кристалния полилей, обходи цялата стая и спря на розовите чаршафи. Добре си живее момичето. Направо охолно.
В това време шумът от душа затихна, откъм банята се чу потракване, отваряне и затваряне на врата, по коридора приближиха леки стъпки и миг след това Силвия надникна в спалнята. Усмихна се, изчурулика едно „Добро утро“ и влезе. Беше увила около тялото си голяма хавлиена кърпа, която скриваше гърдите и стигаше до средата на бедрото. Мокрите й ходила оставяха влажни следи по мокета.
— Не исках да те будя, иначе с удоволствие щях да те поканя да вземем душ заедно. — Целуна ме и седна на ръба на леглото. Единият край на кърпата се обърна при кръстосването на краката. Сега почти цялото й бедро беше голо и аз плъзнах ръка по него.
— Пак можеш да ме поканиш, нали е неделя. Имаме цял ден на разположение…
Тя погледна особено, с леко повдигнати вежди, и някак съвсем естествено отвърна:
— Нямаме.
На свой ред я погледнах учудено. Знаех, че учи в някакъв колеж, че й е осигурена страхотна издръжка и че е много красива. Нищо повече. Познавах я едва от три дни и при това по-голямата част от времето с нея бяхме прекарали в любов, кратки закуски, дълги душове и отново любов. Не очаквах, че ще се окаже заета точно в неделя.
Кой знае каква физиономия бях направил, защото в очите й блеснаха насмешливи точици, засмя се и каза:
— Днес е понеделник. Нещо ти се е пообъркало времето. — Пак се засмя, осъзнавайки, че тя е причината за моето объркване, и добави. — След по-малко от час трябва да съм в колежа.
Исках и аз да се усмихна, може би дори щях да се разсмея на глас, но погледът ми попадна на малките бръчици край очите й. Можех да се закълна, че преди, когато се запознахме, ги нямаше. Появяваха се само когато се смееше. Нима вече…
— Хей, какво има?
Ето, сега е съвсем сериозна, а те са още там. Стоят като тънки паяжинки, като фин белег, че е била с мен.
— Филип?
Тръснах глава и въздъхнах, придавайки глупаво изражение на лицето си. Усмихнах се и я придърпах към себе си:
— А бих искал да е неделя. Дълга, дълга неделя…
Докато я целувах, усетих, че и вкусът на устните й се е променил. Не трябваше да оставам повече от месец с нея.
Спокойствието на дните се изтъркаля, повлякло след себе си бурята на нощите, месецът измина, а с това наближи и краят.
Силвия ме притисна към себе си и спря движенията ми, а стоновете й заглъхнаха в звук, подобен на тихо ридание. Стенният часовник съобщи, че е два след полунощ, после махалото се зае отново да отброява времето в утихналата спалня.