Бях благодарен, че тя свърши точно навреме, защото вече усещах как и последната капка от енергията й преминава в мен. На светлината на лунния диск виждах лицето й — доста състарено и погрозняло. Чувствах кожата под дланите си като вехнещо листо и знаех, че ако бяхме продължили още минута, щях да изсмуча енергията й докрай.
Прокарах ръка през косата й, заменила предишната си жива еластичност със суха умора. С цялото си тяло чувствах слабото, едва доловимо трептене на биополето, а аз самият бях пълен с енергия. Дори препълнен. Потръпнах при мисълта, че ако бях продължил, можех да я убия.
Силвия, утихнала под мен, бавно отвори очи. Влагата в тях блестеше на лунната светлина.
— Господи, как го правиш — шепотът й беше неспокоен и развълнуван. — Никога не бих повярвала, ако някой ми кажеше…
Сложих пръст върху устните й, а когато затвори очи, прокарах пръсти по лицето. Разбирах, че повече не трябва да я виждам и кой знае защо, през мозъка ми мина въпросът дали хората получават или си отнемат оргазма един на друг. Аз лично по-скоро го отнемах. Не точно него, а освободилата се енергия. Докосвах и вземах живителните сили, до които достигах. По естествен за мен начин аз направо крадях от биологичната енергия на жените, с които се любех. Постепенно ги унищожавах, въпреки че не исках. Черпех от живота и красотата им, а те сякаш се чувстваха добре от това, изглежда им действах като наркотик, защото винаги искаха да продължаваме.
Силвия дишаше вече равномерно и бях сигурен, че ще спи дълго. Измъкнах се внимателно от леглото, отидох в банята и си пуснах студен душ. Тънките струйки вода масажираха тялото ми, но тежката топлина в главата не изчезваше. Винаги ми беше трудно, когато дойде време да се разделя с някого. Това бе едно от нещата, с които не бях успял да свикна.
Облякох се, оставих бележка на шкафчето до леглото, точно под нощната лампа. Целунах Силвия за последен път и тихо се измъкнах от къщата. Чувствах се точно като крадец.
Докато махах на таксито, си представих как на сутринта, изтощена и още по-състарена, тя прочита бележката и ядосана, обобщава, че всички мъже са еднакви. Долни гадни копелета, които само гледат как да те вкарат в леглото. И после, разбира се, да те зарежат.
Беше се развиделило, когато отворих вратата и хлътнах в сумрака на къщата. Светлината едва се процеждаше през цепките между щорите, въздухът бе топъл и застоял. Личеше, че повече от два дни не съм се прибирал.
Затворих вратата и закачих веригата, като в същото време завъртях и ключа с другата ръка. Без да светвам лампите, стигнах до леглото и се отпуснах в него. Кръстосах крака и се замислих. Бях претъпкан с енергия, но след три-четири седмици отново щеше да ме навести Нуждата. Знаех го твърде добре, за да се опитвам да се самозалъгвам. Един приятел, лекар, ми бе уредил преглед преди година, но не откриха нищо особено. Никакви отклонения. Споменаха за силно биополе, но какво можеше да означава това? Два дни по-рано бях напуснал Ани. Горката, вече бе заприличала на изсъхнала роза, въпреки че още личеше колко е била красива.
Протегнах се и включих радиото. Стаята се изпълни от звуците на рокмузика и аз побързах да сменя станцията. Не че не обичам тази музика. Тя ми напомня винаги за първата ми приятелка. Добре, че тогава още не засмуквах толкова силно енергията. Не осъзнавах какъв съм. Както нямах представа за вампирските си способности, като нищо щях да я погубя.
При тази мисъл потръпнах и се надигнах. Станах, прекосих стаята и се насочих към кухнята. В мислите ми се въртеше едно и също: Един ден щях да убия някого. Със сигурност. С всеки следващ път, все по-трудно се контролирах и понякога дори ми бе невъзможно да спра. Чувствах, че изсмуквам всичко, цялата енергия, но продължавах…
Хладилникът бе почти празен, но имаше бутилка с минерална вода. Отворих я и излях половината от съдържанието върху себе си. После тръснах глава, капките се лепнаха по плочките и направиха вадички надолу. Реших, че ще е най-добре да изляза. И без това тази къща ми действаше потискащо. Притежавах я като наследство от леля ми, старите мебели още стояха, поддържайки атмосфера от средата на века.
Излязох направо така, с мократа фланелка под сакото, по дънки и спортни обувки. Отначало тръгнах пеша, но после размислих и се върнах за колата. Слънцето вече бе успяло да я напече и вътре намирисваше леко на бензин и размекната кожа. Докато карам, част от вниманието ми ще е заето с пътя и мисълта ми ще е по-спокойна — така разсъждавах, докато се намествах вътре и пъхах ключа. Отворих прозорците на двете предни врати, запалих и потеглих.