— Какво искаш бе? — сопна ми се той и посегна да ми забие шамар.
Отдръпнах се и после го сритах между краката. Не бях изненадан, че говори. Морите владееха мимикрията и успяваха да възприемат определени човешки модели на поведение. Той ме грабна за яката и направи това, което очаквах. Издърпа ме встрани от пазара, където можех да си свърша работата. Прътът в ръката ми, промени външния си вид и острието му потъна в мъглявина.
В очите му се прочете смущение и изумление. Подлъгах се, че това е добър трик на духа да ме излъже и бях на път да се превърна в убиец, когато ме връхлетяха четирима стокилограмови фитнес машини, които явно само това бяха чакали.
— Остави шефчето на мира, бе парцал! — развика се един от тях.
Сега ще ви разкажа каква бе цялата беля. Морите бяха плъзнали из града като ракови клетки. Те се хранеха с плътта на живите, но напоследък бяха започнали да стават лукави, да лъжат и да се прикриват по-добре. Духът, белязал този човек с миризмата си, ме бе пратил за зелен хайвер. Мъртвото същество изобщо не бе на пазара, а се спотайваше някъде, където не можех да го подуша.
Що се отнася до петимата смелчаци, скочили срещу един, можех да ги свърша за минута. Не искам да се хваля, уменията ми надхвърлят многократно тези на повечето шамани и в миналото бях заплатил сурова цена за това. Работата беше там, че заветът, който полагат Шаманите, им забранява да нараняват смъртни в мирни времена. Тези, които прекрачваха завета, биваха преследвани от ловците. За това и бях станал ловец. Ненавиждах насилието срещу по-слабите. Но тъй като не участвахме във война, трябваше да сведа уменията си до ръкопашен бой.
Юмручният бой е нещо, което бе проблем когато години наред си разчитал на шамански чародейства. Можех и да избягам, като се превъплътя във виелица, но в главата ми се разбиха два юмрука от разгневените борчѐта. Блъснах се о стената до мен и изстенах.
Човекът, който ме удари, сви ръката си. Не знаеше как да удря и явно си бе счупил пръстите в твърдата ми кратуна. Опомних се и отвърнах на удара. Четиримата се завъртяхме във вихъра на боя и те повече си пречеха, отколкото да си помагат.
Когато минеш тренировъчния лагер на Шаманите, научаваш едно-друго за ръкопашния бой. За секунди един се гърчеше на земята, подкосен в сгъвката на крака, а втори залитна при неуспешен опит за удар в главата ми. Уви, всичко приключи, когато върху черепа ми бе стоварена щайга с изгнили домати. Това ме повали на земята, където поех десетки шутове в лицето, а после припаднах от зверски побой.
Събудих се в линейка. Навън бе тъмно и прецених, че „Спешна помощ“ е закъсняла с поне два часа. Никой не бе разбрал какво се бе случило. Или по-лошо, хората не бяха посмели да викнат полиция. Всеки друг на мое място щеше да лежи в кома. Но аз бях Шаман, а ние, шаманите, не умирахме толкова лесно.
Санитарят в линейката ме погледана втрещено, когато изтръгнах системите и се изправих. Опита се да ме спре, аз го блъснах, отворих вратата и се хвърлих в движение. Татуировките по ръцете ми се нажежиха като калено желязо. Вместо да се размажа на асфалта, тялото ми изгуби масата си, а аз се превърнах в бурен вятър.
Ето ме отново, насред ужаса, между двете части на Женския пазар. Жената бе погълната в зурлата на звяра и последните й капки живот изтичаха, стопени под киселината на лигавата твар. Тя пищеше, но нямаше кой да я е чуе, тъй като бяхме в буферна зона между две измерения. А аз отново бях загазил. Това бе един от най-големите и отвратителни Мори, с които се бях сблъсквал. До сега бях почиствал всякакви гадни чудовища, но това ми идваше в повече.
На всичкото отгоре днес май бях слънчасал, тъй като въпреки дългогодишния си опит нападнах звяра, сякаш посягам да ударя другарче в детската градина. Копието бе заседнало в туловището му, а аз не можех да го извадя, колкото и да напъвах мускули.
— Така няма да стане — изръмжах и по-скоро размазах, отколкото да избърша кръвта от лицето си.
Отстъпих от звяра, присвих пръстите си и в следващия момент ме проряза болка, сякаш съм си счупил кост. Пръстите на дясната ми ръка се сраснаха един в друг, татуировката с розата се нажежи до червено. След секунди болката секна, а татуировката придоби стария си черен цвят. Ръката ми се бе превърнала в дълъг двадесетсантиметров шип, извит като роза. Започнах да буча с бодила мястото около заседналото копие.
Ура! Ето че така привлякох вниманието на духа-мор. Той отвори уста и когато торсът на жената се хлъзна на земята, стана ясно, че беше време да приключвам с игричките. Духът се извърна бавно и заплашително към мен, и с множеството си крака се засили напред. Пипалата му се стрелнаха изненадващо бързо, но този път бях подготвен. По ръцете, раменете, лактите и части на краката пораснаха смъртоносни черни тръни на рози. За стотни от секундата лявата ми ръка мутира в блестящо черно острие. После изпитах силна болка — цената, която плащах за тези екстри.