— Говоря съвсем сериозно — почти прошепнах — моля ви.
Тя продължаваше да ме гледа, явно ме преценяваше, а аз се чудех, как мога да говоря такива глупости и откъде се взе тая слабост у мен. Вятърът духна откъм гърба ми, косата й се отдръпна назад, а лицето стана още по-красиво. Някакъв непознат блясък видях в очите й, усетих интуитивно, че ще се съгласи и обичайната ми самоувереност се върна. Хванах ръката й и това, което почувствах, се отрази на гласа ми:
— Хайде, елате. — Тя тръгна да пресича с мен, а ръката й в моята ми казваше всичко. Това беше тя. Жената, която търсех. Тази, чиято енергия не усещам и не мога да погубя.
— Мисля, че не избрахте най-подходящата компания — каза тя, след като донесоха кафетата. Още се чудех откъде ми дойде тая идиотска идея и що за слабост бях изпитал. Все пак резултатът бе положителен.
— Благодаря Ви, че се съгласихте — отвърнах. Беше особено приятно да я гледам пред себе си. Виждах само нея. Никакво биополе, което да ме разсейва.
— Нямам особено желание да водя разговор, а и не се познаваме — продължи тя, — дори не знам защо се съгласих с предложението Ви.
— Не е необходимо да говорите, наистина ми е достатъчно да Ви гледам. — Тя се усмихна, все едно я вземам на подбив. — Какво, не ми ли вярвате?
Замълча и се загледа някъде встрани. Почти незабележима на фона на черната рокля, потрепна черна лентичка. Това ми напомни къде я видях за първи път. Реших, че трябва да съм честен с нея, ако искам да се получи нещо по-различно от досегашните ми „връзки“.
— Видях Ви преди две седмици — заразказвах аз. — Бяхте в черна лимузина, която следваше катафалка…
Вниманието й се насочи отново към мен. Погледна ме и само с поглед ме накара да замълча. Почувствах предишната слабост. Тази жена беше невероятна. Сякаш цял живот съм я търсил.
— Тогава погребаха приятеля ми — поясни, без да отмества поглед. Каза го тихо, с уморена тъга, и от това ми стана още по-гадно, че съм започнал такъв разговор. Защо правех това? Защо вършех всичко наопаки? Точно когато срещнах такава жена!
Сервитьорката донесе сметката и я постави ненатрапчиво на масата. Това донякъде запълни неловкото мълчание. Учудващо за мен, когато тя се отдалечи, жената в черно продължи темата:
— Понякога се питам, защо е нужно да се погребват хората в скъпи ковчези… — замълча за миг, все едно търси точните думи, — като че ли наистина няма смисъл, но човек винаги иска да направи нещо за близките си, когато починат. Какво друго му остава? Позлатени дръжки на ковчега, хубав паметник, поддържан гроб…
— Не исках…
— Всъщност имах нужда да поговоря с някой за това — тя вдигна глава и ме погледна в очите, — и имам чувството, че го знаехте…
— Не исках да Ви натъжавам, не знам как да се извиня…
— Няма нужда от извинения. — Прекъсна ме, като направи знак с ръка. — Обичах го. Сега, когато умря, ще го обичам завинаги. Достатъчно съм мислила за това и знам, че няма смисъл човек да се затваря в себе си. Тъгата пречиства, от сълзите олеква, но оттам до самосъжалението е една крачка… а то не е помогнало на никого. Може би звучи малко грозно, но е истина — животът продължава. Самият той едва ли би искал да тъгувам дълго… Това, разбира се, не означава, че ще го забравя.
Гласът й, странно приглушен, сякаш попиваше в съзнанието ми. Дадох си сметка, че я чувствам близка и скъпа, а още не знаех дори името й. Самият аз трябваше да загубвам често обичани хора, въпреки че понякога срещах момичетата по улиците. Реално погледнато, те бяха мъртви за мен. Опитвах да не се обвързвам сериозно, но като божие наказание, винаги малко или много ги обиквах. Именно затова ги напусках — не исках повече да им вредя. Тъгата оставаше в гърдите ми, чувствах се безкрайно сам — като всеки, който е твърде различен от останалите. Докато отново надделееше Нуждата, докато вампирът в мен се пробуждаше и поискваше още енергия.
— Какво се умълчахте? Не трябва да се притеснявате — наистина имах нужда да поговоря с някой за това. С непознати се оказва по-лесно да споделяш.
Погледнах я и потънах в зелените й ириси. Непознати… да, ние все още бяхме непознати…
— Аз съм Филип, ще ми кажете ли Вашето име?
Тя отметна глава и лицето й доби по-свежо изражение.