Настана тишина. Бяха оцелели и след втората вълна на атаката.
Алкивиад не знаеше какво прави на това място. Нямаше представа защо Върбан бе помислил, че става за тази работа. Другите двама бяха герои и изборът им на пазители на ябълката не подлежеше на съмнение. Но той бе, както се бе изразил и самия Върбан, един от лошите. Убиец. Кръвопиец.
И все пак, не можеше да откаже на стареца. Той му бе дал нова радост в живота и вампирът му бе длъжник. Роден във Варна по времето на Българското Възраждане, Алкивиад бе дете на българи-гръкомани. Затова и носеше името на древен атински държавник, а не бе кръстен по български. Името не му бе донесло радост — гърците никога не го приеха за свой, а българите го презираха като родоотстъпник. Затова и той израсна като пияница и пройдоха, разочарование за богатите си и претенциозни родители. Вероятно щеше да загине, падайки мъртвопиян във вълните на морето, ако не бе срещнал румънеца, чудовищния гост от Трансилвания, който бе минал транзит през пристанищния град. Алкивиад попадна на него в една вечер, когато излизаше от кръчмата. Странникът го ухапа за гърлото, пи от кръвта му и го остави да стене в сенките.
На следващия ден Алкивиад бързо разбра, че слънчевите лъчи носят смърт, а също и че с живота му досега бе свършено. Той започна да живее като чакал, показвайки се само нощем, хапейки невинните и оставяйки ги объркани и без спомен за срещата с него. За щастие, никой друг не се превърна във вампир. Алкивиад подозираше, че процесът не е толкова прост и вероятно се изисква нещо специфично, което той не можеше да върши. Много по-късно разбра, че старите вампири създават нови само по желание.
Животът му на немъртъв не бе по-радостен от този, който бе имал приживе. Той се хранеше от нещастието на хората и понякога обикаляше бойните полета от безкрайните войни по онова време, за да пие кръвта на умиращи, като лешояд, който се храни с мърша. Тогава го намери и старият Върбан. Той му каза, че в него има доброта, макар Алкивиад да не я усещаше. Обеща да му даде шанс да види светлината, да направи нещо повече от живота си. В замяна щеше да поиска услуга — някога, неизвестно кога.
И вампирът се съгласи. Всичко бе за предпочитане пред това да продължи мизерното си живуркане нощем. Старецът не го излъга и скоро Алкивиад можеше да излиза денем. Замогна се като търговец, после скри парите си, когато на 9. ІХ. 1944 избухна социалистическата революция. Изплува и във времената на комунизма — ценен другар на силните на деня и невидим закрилник на приятелите си от царско време, които сега бяха закъсали. Натрупа още средства, а за демокрацията си изфабрикува и нова биография. Вече никой не я проверяваше. Никой не проверяваше нищо. Алкивиад се бе превърнал в светски лъв, изискан джентълмен, желан от жените, елегантен вампир като от книгите, който оставя след себе си само следи от нежно ухапване по снежнобелите дамски шии и безкрайно приятни спомени.
През всички тези години вампирът бе видял какво ли не. Бе се срещал с други представители на своя вид, себични същества, заети изцяло с оцеляването си. Бе срещнал и кръвните врагове на вида си, свирепите върколаци, които обаче бяха уязвими, тъй като промяната ги засягаше само по пълнолуние. Бе попадал и на юнаци, като малкия Звездин, но ги избягваше внимателно.
Нищо обаче не бе могло да го подготви за кошмара, който се изливаше към него тази вечер. Старият Върбан бе прав — ако можеше, щеше да избяга от тази битка. Никога не бе срещал подобни скверни изчадия, криви създания от нива на съществуване, много по-ниски от нашето. Чак сега разбра какво е имал предвид народа, като е дал името на Долната земя. И докато се биеше осъзна, че е бъркал, че не може да избяга от тази битка, че ако ябълката бъде откъсната, последствията ще засегнат целия свят и няма да има място, където да се скрие.
Негов дълг бе да попречи на това. Но как? Водниците бяха лесни за убиване, но огромното създание с пипала едва не го бе премазало. А после бе дошъл и Кракатау, страшилище от пламък, което можеше да го овъгли без проблеми. Вампирът бе успял да го победи, но само защото демона бе зает със Звездин и Мракомет, загадъчния герой на смъртните, които не спираше да вади нови и нови аса от ръкава си.
Но сега играта сякаш свършваше. До зората оставаше много време, а Звездин бе замаян от удара на Кракатау. Ето, изправяше се, но залиташе. Той бе все пак много младо момче и издръжливостта му не бе безкрайна. Мракомет изглеждаше непоклатим, но вече бе използвал много от оръжията си. Колко още амуниции имаше под черното му наметало? Алкивиад не можеше да знае, но бе сигурен, че скоро ще му се наложи да ги използва. Температурата в задния двор на Върбан, покачила се рязко при появата на огнения демон, започна да спада. Дори немъртвото тяло на вампира потрепери от свръхестествения студ, а зъбите на Звездин затракаха. Даже Мракомет сякаш се уви по-плътно в черните си дрехи. Червените му очи не спираха да блестят, сякаш готови да посрещнат всяко предизвикателство.