Старият боил неволно почервеня от гняв. Не беше на добро това — дето начеваше от него. Да не остане последна тъкмо неговата дума. Но нямаше да мълчи, щеше да каже всичко, честно, както си го мисли, за доброто на народа и на хана самия. Не като ония, дето все се докарват, дето все чакат да подразберат какво мисли ханът, та да му го потвърдят.
— Нищо ново нямам за казване, ювиги хане! Дано Тангра нареди да тъпчеш с крака враговете си, додето съществува Имай, и да проживееш в радост и веселие сто години… Но… За това е нужно да се оварди народът, да се наплоди, та да има воини да воюват и да бранят земята, да бранят и нас с теб. Сега ни е нужен мир, господарю!
— Ти и тогава за мир говореше — прекъсна го кавхан Умар. — Когато нахлуха хазарите.
— А лошо ли говорех! — дръпна се тарканът. — Ако хановете, братята, не се бяха разделили, дори подвластни на хагана, пак щяха да са силни и да вдъхват страх. Като снопа с пръчки, що им посочи баща им Кубрат на смъртното си ложе…
В очите на хана блесна ядно пламъче. Разбра какво намекваше тарканът. Защото Исперих беше тоя, който захвана разпрата, който престъпи бащината си воля и не се подчини на по-стария си брат Батбаяна. Не искаше да признае Исперих хазарска власт над себе си. Пък и не само хазарската. А Батбаян се примири с това — мир на всяка цена. Ей заради хазарите се скараха петимата братя. Затова Исперих пое на юг, в свещената посока, затова Котраг се засели на река Итил и основа там аула си, наречен Болгар, затова Кубер отседна в Панония, а Алцек достигна Италия.
И тоя път Исперих се овладя. И рече почти благо:
— Тъй, тъй! Говори!
Но канар тикинът Тервел не се стърпя:
— Пръчките са слаби, таркане, затуй се събират на снопове. А я погледни хана! Като дъб! Има ли нужда и можеш ли върза дъба в сноп с другите?
— Ти си хан — обърна се Баян към Исперих, а не към сина му. — Теб Тангра е просветлил да виждаш по-далеч. Аз казвам само каквото мисля — както ти ми нареди, господарю. И моята мисъл е тая. Ако се подчиним на императора, дори и привидно, ще получим същото, което можем да вземем и с бой. А при боя може да загубим и това, което вече имаме. Припомни си, ювиги хане, дружбата между баща ти и Ираклий, прадядото на Константина. Та нали Ираклий помогна на Гостун и Кубрат да отхвърлят аварското иго? Нали цял живот Кубрат и Ираклий живяха в нечувано приятелство…
И тъй като баща му мълчеше, пак Тервел се обади:
— Какво друго му оставало на Ираклия, нападан отвред: от араби, авари, славяни и перси? Мир поне с едного — с Кубрат.
Сякаш не чул насмешливото му подмятане, Баян додаде:
— И злато му плащаше. Както и нам обещава Константин…
— Народът ни търси родина! — избухна Тервел. — Не злато! Ако ханът мислеше да става наемник, щеше да се подчини на хазарите.
Таркан Баян се огледа гневно и безпомощно. От нийде не зърна ни поглед, ни знак, ни намек на съгласие. И приведе глава.
— Ювиги хане, аз и на баща ти служих така. Нека Тангра не го лишава и горе, при себе си, от своето благоволение. И често го гневях с откровени думи. И тебе казвам: единствена Византия може да ни бъде приятел. Сред хазари, авари, турци, унгарци. Единствена Византия не ламти за чужда земя, Помисли си, ювиги хане! Помисли за отговорността, която поемаш пред историята!
Исперих кимна безучастно.
Нима не мислеше само за това? Денем и нощем, Но нямаше право да го изрича. Народът не бива да вижда колебанията на водача си, защото ще престане да му вярва.
Той му говори за Кубрат. А нима някой друг е познавал Кубрата по-добре от синовете му! Та на кого приличаха те? Не ли на баща си? Кубрат, който обедини всички български племена в една мощна държава, наречена от всички Велика България. Родината, увенчана с бялата корона на Кавказ. Зажаднял бе Исперих за снежни планини след толкова години странствия през голите степи. За планини, каквито имало и на юг, натам, където го зовеше сърцето му сега. И където сочеше невидимата ръка на Тангра. Кубрат, който умееше да си служи еднакво добре с меча и с прегръдката, когато се отнасяше за свещената му цел — да достигне могъществото на Атила, цел, що бе завещал и на синовете си. Кубрат, когото ромейците считаха за християнин, понеже не преследваше едноверците им в страната си, докато не се бъркаха в светските му работи. Кубрат — християнин! Той, който знаеше отлично, че Разпнатия е най-верният съюзник на ромеите — троянският кон, с който те проникват сред всеки противник, преди да го унищожат.