— Ти имаш най-дълбокия крепостен ров в света — Протока. За какво са ти толкова многобройни войски?
— Протокът ми служи добре. Неприятностите не идват от тази посока. Боядисаните в синьо пикти всеки ден нападат северните ми граници, а валът12, който е издигнал Адриан, за да ги спира, се руши и става на прах. Саксите, на които предложих да се бият за мен като наемници, ми се нахвърлят като кучета по всеки най-малък повод и дори в този момент са се вдигнали на бунт на юг. Дори хиберните13 отвъд морето на запад понякога излизат от пиянското си вцепенение за достатъчно дълго, та да се спуснат към Британия с кожените си корита и да подпалят някое и друго село, преди да успея да ги спра. Не мога да се лиша от хора, за да помогна на някакви далечни гали, които биха предпочели главата ми пред помощта ми!
Еций мрачно се взираше в огъня.
— Помолих те за войски като приятел. Необходимо ли е да ги изискам от теб? Макар Британия вече да не е официално подчинена на Рим, августът може да реши да промени това положение, ако се окаже притиснат.
При тази очевидна заплаха Вортигерн дълбоко си пое въздух и след малко отново въздъхна.
— Изисквай каквото пожелаеш, Флавий, от свое име или от името на императора — но бритите няма да тръгнат, освен ако аз не ги поведа. А това не мога и няма да направя. На Рим ще се наложи да организира военна кампания срещу Британия, за да ме принуди. Разбира се, накрая вие ще ме надвиете, но на каква цена? И ще имате ли достатъчно време да мобилизирате моите воини срещу хуните? Като приятел ти го казвам, Флавий, и като възможен враг. Недей да настояваш.
Еций мрачно отклони поглед.
— Решението ти е окончателно, така ли?
— Това не е решение. Такива са обстоятелствата. Все едно да ме молиш да променя времето. Но защо се тревожиш? Усилията ти да събереш коалиция от племена са напразни и ненужни. Алеманите на изток от Рейн никога няма да пуснат хунска армия да мине през земите им, да погази посевите и да ограби добитъка им. А да прекоси Рейн? Невъзможно е. Нека реката бъде защитната ви линия. С малко късмет можете да насъскате алеманите и хуните едни срещу други като котки. Така най-опасните врагове на Рим ще свършат вашата работа, като се сбият помежду си. Можете да ги унищожите, без да си помръднете пръста. Пий сега.
Еций гледаше потиснат през прозореца към прибоя, който се разбиваше долу в брега и предупреждаваше, че вятърът се усилва и приливът се надига. Представи си дългия път обратно към Галия. Още не се бе качил на палубата на флагманския кораб, а стомахът му вече се бунтуваше в знак на протест срещу люлеенето на вълните. Да вървят по дяволите тези брити. Другаде щеше да намери предостатъчно съюзници.
Глътна медовината на един дъх и подаде чашата си за още.
Месеци наред тюрингските племена по горното течение на Данувий очакваха нашествието на хуните. Целият свят знаеше, че се събира огромна армия и приближава от изток. От оцелелите достигаха откъслечни сведения. Странно, но нашествениците не се заселваха в земите, през които преминаваха, а оставяха след себе си само смърт и разрушение. На много мили разстояние от двете страни на пътя им храните и всичко ценно бяха напълно разграбени. Онези, които се отбраняваха, начаса намираха смъртта си, а жените и децата хуните вземаха като плячка. Тези, които не се съпротивляваха, биваха принудени да преминат на тяхна страна и така земите оставаха обезлюдени. Хуните събаряха къщи, църкви и мостове. Разрухата по пътя им бе всъщност предупреждение — глашатаите на нашествениците се провикваха: „Предайте се на Атила или ще бъдете унищожени!“
Поколения наред тюрингите бяха оцелявали след такива предупреждения и заплахи. През годините гордите племена се бяха противопоставяли на вялите опити на римляните да ги покорят и дори бяха устояли на изкушението да се съюзят със съседните племена в набезите им към Галия. Спокойният живот на прадедите им в древните им земи между степта и Великата гора беше вдъхновяваща цел — това бе живот, за който си заслужаваше да се борят. Вековете минаваха, нашествениците идваха и си отиваха и тази орда от жълтолики мъже от Изтока, както и останалите им врагове скоро щяха да разберат какво е да се сблъскат с истински тюрингски воини.
Водачът на съвета на старейшините — Йорик Кривогледия — разполагаше с достатъчно време да се подготви за нашествието. Най-силната му твърдина — каменната крепост на ключовия преход през река Албис, който защитава гората от подхода от изток — беше добре подготвена, за да устои. Още преди седмици бяха отвели жените и децата в най-отдалечените села. Стадата вкараха зад стените на града, за да се изхранват защитниците през продължителната обсада, която се задаваше. Зимната пшеница прибраха рано, още зелена, подсилиха дебелите стени на гарнизона, а по донжона
12
Адриановият вал — дълго 117 км отбранително съоръжение от камъни и торф, издигнато, за да възпира набезите на пиктите. Строено е от 122 до 126 г. по заповед на римския император Адриан (117 — 138). Намира се на територията на дн. Великобритания. — Б.ред.