Времето беше в основата на всичко. Успееха ли да спрат напредването на ордата тук, при входа към гората, тюрингите можеха да отслабят врага, който щеше да страда от недостиг на храна и боеприпаси. На Йорик му беше необходимо време, за да свика съюза на родовете. Забавеше ли нашествениците при крепостта шест седмици или може би осем, ако имаше късмет и хуните се окажеха некомпетентни, щеше да успее да ги задържи пред гората чак до средата на лятото. Тогава със смазващи нападения срещу врага откъм вътрешността на гората щеше успее да нанесе смъртоносния удар, като постоянно забавя врага и обърква строя му в тези страшни гори, разправяйки се с отделни отряди един по един, докато ордата най-сетне се стопи под напора на смъртта и постоянното омаломощаване.
Такъв беше планът му. Нямаше по-добър.
Войските на Йорик предвождаше един корав пълководец — саксонецът Теолиф, който беше изучил военния занаят през дългите години, прекарани в римските легиони. Той бързо пое контрола на крепостта от ръцете на редовния гарнизон и се хвърли в трескава работа. Наглеждаше възстановяването на стените на замъка, поставянето на защитните съоръжения — „вълците“ и „скорпионите“ — по бойните кули, изпробваше и настройваше артилерията. Според римската бойна традиция той нареди да се издигнат високи сигнални кули от чамово скеле върху верига хълмове, която се простираше на петдесет мили в източна посока, за да служат за наблюдателници и оттам с димни сигнали своевременно да пристигат вести за движението на ордата в равнината. Лично се зае и с полевата защита — задача, която обичаше да изпълнява, защото я смяташе достойна за стратегическия си ум. Разпореждаше се с хиляда местни мъже и проля много кръв и пот за изкопаването на хитро замислена мрежа от защитни канали около крепостната стена, като на дъното на някои поставяше заострени колове, а към други отклони поточе, за да ги напълни с вода, и ги подсили с лесно защитими насипни могили от мека пръст. Майстореше огради от дървени колове и прегради от дървени трупи — всяка хитрина, измислена от въображението му, щеше да помогне на по-малобройната му войска да задържи врага още малко.
И наистина, мисията му да подготви местността колкото се може по-добре достигна толкова голям размах, че един ден той дори извика писаря на гарнизона да му преведе и преразкаже пасаж от един латински превод на Херодот, който той смътно си спомняше от времето, когато служеше в легионите. Обърканият писар запрелиства овехтялата книга и започна бързо да превежда на саксонски. Теолиф разбра, че преди векове, когато Великият цар Дарий държал град Вавилон под обсада повече от две години, но без да успее го превземе, един от неговите персийски офицери, Зопир, излязъл напред и заявил, че щом този град е толкова важен за господаря му, той лично ще му го дари.
Зопир извикал касапин и му заповядал да отреже устните, носа и ушите му. След това се престорил, че бяга при вавилонците, и сочел обезобразеното си лице като доказателство за това, че Великият цар го е обвинил в престъпно деяние и го е прогонил. Така, окървавен и осакатен, нямало как да не му повярват.
И наистина, повярвали на Зопир и дори управителите на града започнали да му се доверяват, а той ги получил да убият всички жени, та храната в града да стигне за обсадените войници по крепостните стени. Погубени били пет хиляди жени и бойният дух на оцелелите защитници паднал толкова ниско, че охраната на градските порти станала съвсем слаба. Една нощ, докато вавилонците изпълнявали някакви свои религиозни обреди, Зопир се измъкнал от града и отворил портата на обсаждащите перси, а те нахлули в непокорния град и набързо го превзели.
Когато по-късно размишляваше над този разказ обаче, Теолиф не можеше да се избави от чувството на неудовлетворение. Сигурен беше, че от него могат да се извлекат много поуки, макар да не можеше си представи точно какви. Най-накрая се спря на най-очевидното — да се пази от пристигането на хора без устни, и след като накара да предупредят за това стражите, се върна към работата си и от този момент нататък хвърли всичките си сили в организирането на защитата на крепостта и на последната й отбранителна позиция — донжона.
14
Главна кула на замък, крепост или манастир, който се използва за последна защитна позиция, след като всички останали части на сградата са паднали. — Б.ред.