— Значи няма да мобилизираш войски срещу тях? — не отстъпваше Еций.
Изражението на Гундиок стана твърдо и насилената му усмивка най-сетне изчезна.
— Да мобилизирам всичките си войски, за да отблъсна нападение, което може и да не се състои? Да пролея кръвта на народа си, за да защитя римския генерал, който уби краля ми и изтреби половината ми армия? Твоята „коалиция“, както я наричаш ти, само ще навлече гнева на хуните върху народа ми, точно когато започваме да се съвземаме от клането, на което ни подложихте вие преди. Да не сме парцалени кукли, че Рим с такава лекота си играе с нас и после ни захвърля? Няма да участвам.
— Нали си даваш сметка — продължи Еций със заплашителни нотки в гласа, — че хуните не възнамеряват да се задоволят с малки завоевания на изток…?
— Няма съмнение, че е така. Но ти, Флавий, по-добре от всеки друг можеш да различиш истинските заплахи от фалшивите. Остави алеманите и хуните да си изцедят силите едни срещу други.
— Ще ти напомня, Гундиок, че сте покорен народ и че все още сте длъжни да се подчинявате. Дори твоето място на трона зависи от волята на императора, както и от моята. Не мисли, че след като проявих благоразположение да те оставя да управляваш народа си както смяташ за добре, съм те освободил от задълженията ти.
За миг кралят замръзна на място, след което се надвеси напред със зачервено лице и очи, почти изхвръкнали от орбитите.
— Заплашваш ли ме, Флавий? — попита той с тиха ярост — Заплашваш ли ме? Защото, ако исканията ти наистина са в името на императора, няма да пренебрегна задълженията си към него. Да, императорът ще получи хора. Но няма да нося отговорност за висотата на бойния дух на мъжете, които ще пратя в допотопните ви легиони. Може да искаш хора колкото си щеш, но ако те не дойдат доброволно, няма да имаш никаква полза. Все едно да искаш златни солиди, но да получиш бронзови нумии15 — толкова полза ще имаш от тях.
— Дръзваш да ми кажеш, че ще ми пратиш неспособни войници? — попита Еций, като едвам сдържаше гнева в гласа си. — Защото заради това, кралю, мога да заповядам…
— Нищо подобно не казвам. Само отбелязвам, че ако не паднеш убит в боя заради нескопосните войници на задължителна служба, изпратени от твоите „съюзници“, императорът сам ще нареди да те екзекутират, когато разбере за плачевното състояние на войските, които си събрал.
За миг Еций продължи да го гледа безмълвно, а после бавно се изправи и без да каже нито дума повече, излезе. С равни, бавни крачки премина калните улици на града, придружен от бургундеца, който го беше чакал навън под студената слънчева светлина. Когато стигнаха портата, римляните отново яхнаха конете си и в галоп потеглиха обратно по планинските пътища, по които бяха дошли.
Хунската войска продължаваше да напредва през обраслите с гъсти гори хълмове. Конете и дървените талиги преодоляваха всякакви препятствия. От похода на римския император Юлиан преди близо век никоя войска не бе преминавала успешно през дебрите на Великата гора и никога в цялата човешка история по тези отдалечени пътеки не бе минавала толкова многобройна армия. Конниците яздеха в гъсти редици, с каменно изражение на лицата и предпазливи, непроницаеми погледи. Необикновена беше тази гора — никога не бяха виждали такива грамадни дървета със стволове, дебели колкото цяла талига, теглена от четири коня, или разположени толкова близо едно до друго, като гигантски житни класове, че понякога не можеш да минеш между тях. И все пак, дърветата са само дървета. Няма гори в Хуния и няма горски богове или горски демони, от които да се боят хуните. Гората е само още една пречка, която внимателно трябва да се преодолее, като планината или заснежения проход, или реката.
Ала за онези, които караха талигите, и за онези, които пътуваха с войската, за да предлагат различни услуги, невъоръжени и уязвими, гората криеше неизброими ужаси. До ушите им достигаха различни истории от германски пленници, разкази за страховити зверове, прилични на слонове с кървави бивни, за върколаци и призраци, също като онези, които дебнат из хунските степи за бродещи непогребани мъртъвци и за духове, измъчвани за отмъщение. И по-реални страхове ги измъчваха — страхове, които може би бяха по-основателни. Говореше се, че местните племена причакват беззащитни пътници в тези тъмни и безлюдни земи. Хитро препречват пътищата и ги отклоняват към капаните си; повалят дървета едно върху друго, за да премазват цели войски със стволовете им от разстояние; тровят и отклоняват настрана потоци с животворна вода, прогонват дивеча и обричат войските на глад.