— Победата облекчава болката. Не е нужно някой да знае, че кралят не е дал заповедта за нападението.
— Може би — отстъпи Руа, — но богатата плячка ще облекчи болката още повече. Покажи ми ковчежето на аланите.
За пръв път Атила сведе упорития си поглед.
— Не взехме плячка. Твърде малобройни бяхме. Не можехме да я търсим, а и всичко в лагера беше изпепелено. Може би генералът им е взел ковчежето със себе си и Флавий ще го залови.
— А пленници?
— Не взехме пленници, освен…
— Няма ли пленници? — погледна изненадано кралят към Атила. — Няма ли роби? До един ли избихте хората в лагера?
— Много изгоряха в пожара… други убихме със стрели. Остана един оцелял, чужденец, който твърди, че е римски гражданин. Опитал се да избяга с предводителя на аланите, но засега нищо не ни е казал за това къде може да са тези, които успяха да се измъкнат.
— Чужденец значи? Доведи ми го.
— Много е грозен.
— Да ме уплашиш ли искаш? — присмя му се кралят. — Доведи ми го този пленник. И преди съм виждал римляни.
Атила се обърна, отиде при един страж, който стоеше наблизо, и му даде инструкции. След малко пристигнаха двама яки войници, които дърпаха пленника. Краката му се влачеха по земята зад него. Носът и скулите му бяха разбити. Очите — подути и почти затворени. Когато го пуснаха пред Руа, той вдигна поглед, изправи се на колене и болезнената му усмивка разкри избитите му зъби.
— Какво му се е случило? — попита кралят.
— Паднал от коня си — отвърна Атила, — върху юмруците на моите хора.
— Не казва нищо — обади се единият от войниците.
— Глупаци! — възкликна кралят. — Племеннико, ако не за друго, този човек става най-малкото за домашен роб. Не е трябвало да бъде бит като обикновен престъпник.
— Тъй вярно, Берик кър — отвърна Атила твърдо.
— Така… Племеннико, ти говориш латински. Попитай го защо служи на аланите. Къде е базата му? Има ли други римляни в лагера на аланите? Обучават ли враговете ни на военно изкуство? Питай го!
Атила започна да сипе бързи въпроси към пленника, но той само се смееше или отговаряше, като повтаряше едни и същи думи. След малко, разгневен, Атила се отказа и се обърна към Руа с тревожно лице.
— Няма да ни каже нищо. Инат е, може би и луд, но според мен е сам сред аланите, защото не споменава за никакви свои сънародници. Запъва се на латински, като че ли не го е говорил от години.
— А какво повтаря?
— Повтаря: „Кана, Кана — хуните ще срещнат своята Кана.“
— Хм… каква е тази… тази Кана? Луд ли е наистина?
Атила се пренесе мислено в Равена, във времето когато го обучаваха и той месеци наред разсеяно слушаше как неговият magister historiae8 разнищва пуническите войни.
— При Кана се водила голяма битка преди векове. Когато картагенецът Анибал нахлул в Италия, той се престорил, че отстъпва, и подмамил римските легиони, които го преследвали, да влязат в затворено от всички страни място, където им устроил засада. В онзи ден загинали петдесет хиляди римски войници.
Старецът мълчеше, дълбоко замислен.
— Аланите са съюзници с много от племената, разпръснати из тези земи — каза бавно той. — Когато бях млад, преди десетилетия, и воювах по тези краища, не беше достатъчно да надвия само аланите. Трябваше да подчиним и техните съюзни племена — а те бяха десетки. Крепостите им се издигаха в речните долини и ги превземахме с цената на много жертви. Колко души каза, имаше в лагера, когато го разрушихте?
— Десет хиляди — каза Атила предпазливо и очите му се отваряха все по-широко, защото започваше да разбира.
— Наистина много, но не достатъчно за нашествие в хунските земи. Дали не са събирали войските си? Дали не са чакали племената от далечните долини да пристигнат и да се присъединят към тях?
— Ако е така, както казваш — каза Тургрид, — предводителят на аланите, който е избягал, може да се е оттеглил, за да търси убежище в някое от онези укрепления в долините…
— А тази Кана… — прекъсна го старият крал, като говореше с по-тих глас — като казва, че хуните ще срещнат своята Кана, какво има предвид този римлянин?
Атила отиде до пленника, чийто подигравателен смях беше стихнал в нервен кикот, а очите му се местеха ту към един, ту към друг от хората, които го бяха заловили. Без да продума, хунът извади от колана си кама с нащърбено острие и хвана косата на нещастника, за да издърпа главата му назад и да оголи гърлото му. Острието раздра кожата на римлянина като вълчи зъби и тъмночервената струя, която избликна от раната, потече по тревата в краката на краля. Когато Атила го пусна, главата на човека клюмна на гърдите му и той бавно се свлече настрани. В мъртвите му очи все още се четеше изненада.